На кинофестивала във Венеция през 1968 г., заедно с Теорема, Пазолини представя и Записки по един филм за Индия, заснет през декември 1967 г. Биографът на Пазолини Нико Налдини обяснява в "Пазолини, един живот", че въпросните "записки" трябвало всъщност да послужат за направата на бъдещ филм "за историята на един махараджа, който според индийската легенда, заситил глада на тигрите със собственото си тяло (предполага се, преди освобождението на Индия), а след освобождението семейството му постепенно измряло от глад по време на продължителна оскъдица."

"Това беше идеята за филма – твърди Пазолини в интервю. – Така че отидох в Индия, за да проведа своеобразна анкета." Пазолини първоначално смята да направи филм за развитието на политическо съзнание у определени нации от Третия свят, някои от които са се отърсили от колониализма и са започнали да прилагат демократични форми на управление.

За да представи по поетичен начин всичко това, режисьорът предвижда да използва сюжети, които се коренят в местната култура, като смята, че те ще се съчетаят адекватно благодарение на така наричаното от него "неудържимо, даже налудничаво революционно чувство... за да се превърне филмът в революционно действие (но не партийно организирано, а абсолютно, направо анархистично свободно)". Пазолини представя различни проекти на няколко продуценти, но единствената възможност за реализация на проекта се отваря благодарение на държавната телевизия РАИ, която му предлага да направи "специален репортаж" за канала TV7.

Пазолини снима по улиците, главно в Бомбай и най-отдалечените, най-мизерни негови предградия, с камера на рамо: записва обикновените хора, беседва и с индийски интелектуалци. Намерението на режисьора не е да направи документален филм, а да постави на изпитание собствената си поетическа представа за бъдещото произведение. И да открие персонажите, подходящи за разиграване на историята. Пазолини излага пред хора от всякакъв социален произход как той смята да разкаже легендата за махараджата и изслушва и запечатва на лента мненията, коментарите, препоръките им; улавя едно невероятно изразно богатство по старите и млади лица на случайно срещнатите, в жестовете и откритите им усмивки, в които се чете голям вътрешен мир.

Заснема и множество гледки на бедност и смърт – филмът всъщност завършва с кадрите от погребално шествие и кремация, придружени с думите на Пазолини: "Когато западен човек отиде в Индия, той има всичко, но нищо не дава. Индия от своя страна няма нищо, а истината е, че дава всичко."

Коментари (0)

|

Коментирай »