Първият пълнометражен филм на израелската режисьорка Мааян Рип „Другата вдовица“ ни среща с вътршня свят на Ела, костюмографка в театъра, чиито любовник, жененият драматург и шеф на театъра Асаф, внезапно почива. Изгубила любовта си, Ела вече не може да пази тайната за нея - непрекъснато се връща в дома му, където семейството и съпругата му приемат близки и далечни познати на едноседмичното бдение (шива) и същевременно изпада все по-дълбоко в собствените си фантазии и съмнения.
Разговорът ни с режисьорката и сценаристка Маян Рип започва с въпроса как беше създаден сценария за „Другата вдовица“.
Това не е нещо, което се случва за един ден. Дълъг процес е. Тези идеи се развиваха през годините и после се събраха заедно в едно цяло. Избирала съм елементи, които най-добре служат на историята. „Другата вдовица“ разказва историята на Ела, чиито любим умира и тя отива на неговата шива, защото иска да жалее, но там никой не я познава. Тя се среща с жена му и семейството му и се сближава с тях, търси своето място в неговата смърт, но и в неговия живот. Така че тази нужда да скърбиш, да си разпозната като любовницата на някого, е най-важният елемент във филма - всичко друго му служи.
Иначе всичко започна от моя лична история - как обичах някой, който си имаше друга, и това беше невъзможна любов. Написах сценарий за мен и за него и после си казах - има милиарди такива истории, много е скучно. Намразих човека, докато пишех. Казах си, че ми се иска да умре. И после видях, че това е интересно. Ако героят умре, какво ще направи моя персонаж, къде ще иде. Исках нуждата да скърби да я обладаае. тя иска да жалее с другите опечалени, но това да е тайна. Да не може да каже на никого, да трябва да се престува, че всичко е нормално. Казах си, че театърът е добър начин това да се изрази. Имаш демоните на сцената, историята на Медея, най-великата любовница, архетипа на ревността.
Ела се опитва не само да скърби, но и да съществува, да я има самата нея, тя отчаяно се опитва да се заяви, да се върне в реалността. Да я видят.
„Ако в гората падне дърво и никой не го чуе, случило ли се е наистина?“ Ако никой не знае за тази любов, имало ли я е? В моя филм е важен въпросът какво е истина и какво не е.
Също и в каква роля ще се облечеш. Например Ела облича плачещата рокля на Медея, която е ушила за представлението, и от която се леят сълзи, макар да не е актриса и да не е свикнала да сменя костюмите.
Понеже самата аз съм работила като костюмограф за киното, мога да ви кажа, че шиенето и подбора винаги се случват на юруш, набързо, без бюджет, затова пробваме всичко първо върху себе си. Ела слага роклята на Медея, за да я пробва, но в момента, в който я облича, всичко се разпада. Тя плаче толкова много, че подът се наводнява. И това е още един такъв момент на разколебаване в реалността, защото е ясно, че актрисата никога не може да „напълни“ роклята със сълзи така, както дизайнерката Ела я е замислила. Във филма има две противоречащи си реалности. Само когато си в едната, можеш да разбереш дълбоката скръб на другата жена.
Театърът е и цел, и средство в „Другата вдовица“...
Баща ми е театрален режисьор. Винаги съм искала да се отдалеча максимално от света на родителите си и от театъра. Затова отидох да уча мода и дизайн... Но оттам някак се приближих към сценографията и костюмите в киното, реших да уча това, започнах да се занимавам с кино и накрая се оказа, че правя точно същото като баща си. Станах режисьор.
Всяка форма на изкуството умее нещо, което не може да се изрази с друго изкуство. Почувствах, че този филм ни позволява да се гмурнем в един вътрешен свят, точно обратен на театъра - без думи, в близък план и близо до сърцето на героинята. Обичам театъра, но там е различно - гледаш сцената отдалеч и виждаш цялата картина. А в киното можеш да влезеш в душата на героинята и да гледаш през нейните очи.
Какво научава един режисьор от сценичния дизайн и костюмографията? Не е обичайно сценографите да стават режисьори.
Преди да уча кино, се занимавах с изобразително изкуство - именно затова де ориентирах към сценография. Но след като се захванах с киното, изведнъж ми хареса да съм режисьор. Оказа се, че се чувствам много естествено зад камерата. За да си добър режисьор, задължително трябва да си изпитал всички други занаяти в киното. Дори и непрофесионално, но да имаш опит. Факт е, че докато пишех този филм, трябваше да се издържам с дизайн на костюми. Страхувах сеако започна с режисурата за пари, това ще я омърси. Исках дизайнът да е професия за мен, а режисурата да е мечта. Но това пък ми позволи да присъствам на много снимачни площадки и да разбера как се работи, да свикна с ритъма на работа, защото е много страшно да си режисьор за пръв път. 30 души един през друг те питат сто въпроса и трябва бързо и точно да отговоряш, да знаеш точно какво искаш и кого да го поискаш. Наблюдаването на много режисьори ми даде сила и опит, те ме направиха по-уверена като режисьор. А и визуалното е много застъпено в моя филм. Беше част от сценария. Виждах цветовете, роклята, гмуркането в морето от черни дрехи. Впрочем и музиката беше много важна за нас. Адам Уейнгрод беше нашият композитор и с него се опитвахме да изградим света на филма чрез музика. От едната страна е Наташа, съпругата - с нейната строга, сложна, класическа музика, организирана, без място за импровизация; от другата страна е театъра с груба, ритмична музика, с много по-танцувални, телесни ритми, и когато в сънищата и фантазиите на Ела двата свята се смесват, ние се опитвахме да подлудим и музиката - например челото да излезе от релси и да започне да свири фалшиво. Докато пишех сценария, вече си представях музиката. Много голям късмет имах, че Адам Уейнгрод успя да развие тези идеи на по-високо ниво.
Режисьорката Мааян Рип е специален гост на София Филм Фест и лично ще представи своя филм тази вечер за първи път пред българската публика! Прожекцията е с начален час 18:00, а мястото е Домът на киното!