Веселин Димитров Мезеклиев e роден на 14 октомври 1958 г. в Бургас. Завършва актьорско майсторство при проф. Надежда Сейкова във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1982). Дебютира в ролята на Пашката („Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер” – К. Георгиев) в ДТ – Пловдив (1982).
Работи в ДТ – Пловдив (1982 – 1985), НДТ „Сълза и смях” (от 1985). Преподавател по актьорско майсторство и автор на програми в Театралния департамент към НБУ (1992), асистент преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов” (от 2007). Роли: Уейн („Сладката птица на младостта” – Т. Уилямс), Шута („Добрият край оправя всичко” – У. Шекспир), Малкият джазмен („Тя, в отсъствие на любов и смърт” – Е. Радзински), Димо („Обещай ми светло минало” – П. Анастасов), Балчев („Тази малка земя” – Г. Джагаров), Летецът („Странната мисис Савидж” – Дж. Патрик), Синът („Букетче сухи незабравки” – Н. Русев), Ритмичният („Дзън” – Е. Харитонов), Мъжът („Бит” – по Ив. Хаджийски), Водещият („Къща” – А. Страшимиров), Рудолф („Мадам Бовари” – по Г. Флобер), Персонаж („Игрила” – Т. Димова), Риковери („Тази вечер импровизираме” – Л. Пирандело), Полицаят („Архангел Михаил” – Г. Марков), Рут („Вторникът” – Х. Пинтър), Дядо Власьо („Албена” – Й. Йовков), Винченцо („Мяра за мяра” – У. Шекспир), Муромски, Брандахлистова, Качала („Веселите Разплюеви дни” – по А. В. Сухово-Кобилин), Борис Сарафов („Атентаторите” – Г. Данаилов), Степан Степанович Чубуков („За вредата от тютюна и други шеги” – по А. П. Чехов) и др. Има участия в киното, телевизията, радиото. Носител на национални награди.
„Много е тъпо да си артист. Артистът през цялото време чака някой да го избере и това изменя психиката му като човек. Защо трябва някой да се грижи за мен!? В смисъл някой да ме избира, друг-не. Ако си свикнал да гледаш на себе си като паметник на културата поне от „местно” значение, а да не говорим за паметник на културата от „национално” значение, всякакви грижи ти изглеждат недостатъчни. Обаче ако не гледаш така на себе си, какво ти е нужно? Грижи се сам за себе си. Ти знаеш колко струва това, което имаш, поддържай го, направи го достояние, развивай го, но това става с търпение, нещо като бягане на дълги разстояния. Но!... Много е хубаво да си творец, например в Народния театър, и е ужасно да си артист на свободна практика, защото това в наши условия е измислена работа. То няма пазар, обаче ти си на свободна практика. Всеки артист, който е на щат, също е на свободна практика, защото също може да бъде нает някъде извън собствения си театър. Само че този, който е на свободна практика, е самоосвободен от сигурното си, макар и минимално месечно възнаграждение. Той вижда, че не става така и търси как да се закачи за щата. Това е реалността. От друга страна, ако си артист, ти трябва да поддържаш социалния си статус, защото така се легитимираш в обществото. Ако не играеш, ти го губиш, ти трябва да станеш друг и няма нищо лошо да смениш професията си, но ти губиш досегашния си, онзи „кандидатския за славата” статус. И въпросът е как да оценяваш този факт спрямо собствения си живот. Дали ще се отървеш с лекота от него, или цял живот ще се мъчиш. Това са човешки драми. Похабява се човешки ресурс. Наблюдавам огромно затваряне на колегите в себе си, недоверие, завист, защото сега да се намери работа, особено добра роля в добра пиеса при добър режисьор, е въпрос на огромен шанс. Затова казах, че е ужасно да си артист, да чакаш някой да те избере.”
Из Веселин Мезеклиев: Почувствах се длъжен да съм на страната на промяната, без да мисля за себе си, интервю на Румяна Димитрова, публикувано в сп. Homo Ludens, бр. 4-5/2002, с.23.
