Татяна Желязкова Лолова e родена на 10 февруари 1937 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Ст. Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1955). Дебютира в ролята на Галя („В люляковата градина” – Ц. Солодар) в ДТ – Русе (1955). Работи в ДТ – Русе (1955 – 1956), Държавен сатиричен театър (1956 – 1978, от 1989), Театър „София” (1978 – 1989). Гастролира в редица театри в столицата (Театър 199, НДТ „Сълза и смях”, НДК) и в страната.
Роли: Елисавета („Дон Карлос” – Фр. Шилер), Фосфоричната жена, Елзевира, Разрухата („Баня”, „Дървеница”, „Мистерия Буф” – Вл. Маяковски), Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров), Татяна („Предложение. Сватба. Юбилей” – А. П. Чехов), Соланж („Балът на манекените” – Б. Ясенски), Фрида Фюрст („Франк V” – Фр. Дюренмат), Беатриче („Много шум за нищо” – У. Шекспир), Анжела („Среднощна история” – Ш. О’Кейси), Бабет („Бидерман и подпалвачите” – М. Фриш), Пенелопа („Обличане на Венера” – Д. Жотев), Г-жа Илиева („Големанов” – Ст. Л. Костов), Бабата („Щръклица” – П. Панчев), Агафя Тихоновна („Женитба” – Н. В. Гогол), Анна Копецка („Швейк през Втората световна война” – Б. Брехт), Марина и Васюта („Провинциални анекдоти” – Ал. Вампилов), Лилия Василевна („Старомодна комедия” – А. Н. Арбузов), Агнес („Деликатно равновесие” – Е. Олби), Гена („Човекоядката” – Ив. Радоев), Флоранс Бъкър („Пеперудите са свободни” – Л. Герш), Антония („Няма да платим! Няма да платим!” – Д. Фо), Телма Кейтс („Лека нощ мамо” – М. Норман), Серафима Илинична („Самоубиецът” – Н. Ердман), Клер Цаханасян („Посещението на старата дама” – Фр. Дюренмат), Етел Савидж („Странната мисис Савидж” – Дж. Патрик), Тъжина („Забравени от небето” – по Е. Томова), Уини („Щастливи дни” – С. Бекет), Министершата („Госпожа министершата” – Бр. Нушич), Костанда („Свекърва” – А. Страшимиров), Леонора („Нищо не помня” – А. Милър), Баба Бонка („Франческа” – К. Илиев), Примата („Дуенде” – Р. Апостолова), Мег Фоулън („Бившата мис на малкия град” – М. Макдона), Майката („Гласовете на другите” – Пл. Дойнов) и др.
Има участия в киното, телевизията и естрадата.
Носител на национални награди и държавни отличия.
„Аз всъщност не обичам да разказвам за себе си. През целия ми живот на актриса съм искала за мен да не се знае нищо. Държала съм, когато хората дойдат, да ме видят на сцената и да им е приятно. Не искам нито да знаят през колко дупки минавам вечер по улицата, нито как изглежда боклукът в контейнерите пред дома ми, нито колко ме е страх да се прибирам нощем. Всичките ми роли са ми донесли много мъка и много радост. Едни са били оценени от хората, за които съм ги правила, други са си останали само мое щастие и моя печал. Мнозина в края на своя живот са отчаяни, че не са постигнали голямото. Това е страшна равносметка. Но кое е голямото? Може би не ни е дадено да създадем сами цялата огърлица, а само едно зърно. Или няколко скъпоценни зрънца. Хубавото на нашето изкуство е мигновеността, в която то лумва като бенгалски огън, пръска искри, създава радост, гори ни пръстите, а после го няма и става тъмно.
Цял живот съм треперела да не ме попитат:
- Каква е темата на Вашето творчество?
Коя е моята тема! Винаги ми се е виждало обидно, когато, хвалейки те за някоя роля, следва въпросът:
- Какви мисли искате да споделите чрез нея? Какви идеи Ви водят?
Актьорът трябва да твори, а не да говори и не да разпространява „мисли” и „идеи”. Ние не сме добри съдници на своите дела.
И сега мисля, че трябва да си ушия един черен тоалет, с който да направя нещо много различно на сцената. Роклята трябва да бъде черна, не екстравагантна, дълга до земята. И просто самото появяване да действа успокояващо. Не знам дали това е пиеса. Но текстът не бива да е тежък или тъжен. Той ще е поетичен, закачлив, романтичен, сърцераздирателен, жизнелюбив... не знам какъв ще е. Но искам хората да забравят Татяна Лолова ли съм, стара ли съм, млада ли съм, как съм облечена, гола ли съм, жена ли съм, мъж ли съм, театър ли е това, къде съм, къде сме... Да се издигнем... И да се забравим...”
Из „1/2 ЖИВОТ”, Татяна Лолова, изд. Релакса, Варна, 1999, с. 227-228.
В този сложен живот не всичко е радост, любов и лудост. Но като си помисля, аз съм човек с късмет и не би трябвало да се оплаквам от нищо. Би трябвало да съм щастлива, че така са ме орисали или че съм накарала орисниците така да ме орисат, защото изпитвам радост, удоволствие и удовлетворение от това, което правя. Но, разбира се, никога нямам насита. Винаги си мисля, че съм могла много повече и по-добре. Това е хубаво, защото е стимул да се върви напред...
Играла съм ролята на майка още като 18-годишна студентка. Нищо не ми пречи на тази възраст да изиграя много по-младежка роля. Не ми се иска да се ограничавам в собствената си възраст и във възрастта на героините.
Един шофьор на такси, взимайки ме една вечер от театъра, ми каза:
- Ау, колко сте остаряла!
- А Вие не сте мръднал - му отговорих, без да се замислям.
Той пусна волана, за да приглади мястото, където са били косите му, и промълви:
- А, и аз съм се променил...
Други пък ме хващат с две ръце през раменете:
- Ти няма ли да остарееш?!
Аз се гледам в огледалото и питам: Кой казва истината?
И тъй, и тъй е! Само да съм бодра, жизнелюбива и колкото се може по-добронамерена.
"С „Дуенде” искаха да ми направят юбилей. И ми го направиха. А както знаете – за юбиляра или добро, или нищо.
В Култура бр. 47 от 19.12.2003:
Форматът на силата любов
„Дуендето е сила, а не поведение, то е борба, а не понятие“ - така започва откъсът от речта на Лорка, публикуван в програмата към спектакъла - „то не е въпрос на умение, а на истинска, жива форма, на кръв, на древна култура, на създаващо действие“. И още: „Появяването на дуендето винаги предполага решителна промяна на всички форми“.
Тези думи са навярно най-прякото въведение към смущаващия спектакъл на Татяна Лолова и Съни Сънински. Казвам „смущаващ“, защото той видимо оставя в известно недоумение както повече, така и по-малко специализираните театрали, при което май не става много ясно кое е неясното, предизвикващо недоумението.
Действията се разгръщат върху обидно семпъл сюжет: оперна примадона, която - отдавна вече - не желае да споменава броя на навършените си години, репетира в гримьорната своето поведение и думи за пред непосредствено предстояща пресконференция, като повтарящата се тема е именно що е дуенде и като как се стига до него.
Примадоната всъщност се опитва да подреди в строен ред, извисяващ се по структурата на музикалната фуга до неописуем хаос, предпоставките, необходими за постигането на дуенде, като при всеки от тези елементи се опира до категоричното отричане на неговата необходимост.
Следвайки предмета на своя разказ, тя бива агресивна, несигурна, арогантна, деликатна, сантиментална, цинична, възвишена, вулгарна, високо-поетична, брутална, мила, патетична, всекидневно-прагматична, безочливо неискрена, откровена до смърт и т.н. във все същия логически порядък, при което от едното се преминава в другите без особени предизвестия.
Това редополагане, надслагване и преливане позволява на актрисата в широк регистър да покаже какво означава можене в театъра. Лолова не просто демонстрира „неочаквани“ измерения на сценичното си присъствие, но и такава негова плътност, енергичност и динамика, че тук става вече строго задължително да се мълчи относно възрастта й, за да не изпаднат в депресиращ срам с години и десетилетия по-младите й колеги. Не това е обаче генераторът на недоумението. То е по-скоро именно факторът, пълнещ залата до преливане и полагащ печата на естетическата радост и празничност.
Недоумението иде най-вече от формата на присъствието, което трудно се вмества в понятието „сценично“. Татяна Лолова - в заговор със Сънински, разбира се - ползва „изповедалния“ характер на действието и чупи форматите на „нормалната“ театралност. Спектакълът повествува за Певицата, но не по-малко за Актрисата, при което е почти ясно, че Актрисата е самата Лолова. Ясно е, обаче почти, защото представяната фактичност най-често диаметрално се разминава с фактите от биографията на самата Лолова. Разминават се фактите, съвпадат обаче смислите и енергиите, което води до ескалация на стъписваща откровеност, само усилвана от дистанцията, полагана посредством художествената условност.
Татяна Лолова играе ролята на примадоната и в същото време разказва самата себе си, извън нормите както на театралната условност, така и на автобиографичния разказ. Прави го не едно след друго и даже не успоредно, а едноременно, като едно и същото. Казано иначе, по време на спектакъла не Лолова влиза и излиза от ролята, а театърът влиза и излиза благодарение на Татяна Лолова.
Колкото и да е странно, тъкмо българският театър, който иначе минава за „актьорски“, сякаш не предвижда такава форма и няма сетива за нея, което се отнася и за цялата ни култура. Очаква се или чиста театрална условност, или директен „аз“-разказ, а ако ще е второто, то трябва да е прилив на тежко-мраморна „мъдрост“, „сериозност“ и „правдивост“. Карнавалното, гротескно-парадоксалното, автоироничното гнусливо се изключват от спектъра на високо-културното. Тук сигурно би могло да се говори и за равнища на интелигентност, но мисля, че решаващо е друго.
Дуендето на Татяна Лолова ясно свидетелства, че неговият живот не е резултат от техническо умение, вдъхновение, опит, знание и т.н., макар те да са задължителни условия. Основното е силата.
А силата на Татяна Лолова е любовта. Любовта към театъра и към всеки отделен човек, стига да е човек. Тя гръмко изповядва и практикува тази любов, с което троши всички бариери, поставяни от времена, пространства, предразсъдъци, рутина и подобните им. Ние обаче не сме свикнали на любовта и нейните директни прояви. Българската култура не вмества любовта в себе си. Плаши се от силите й. Тя неизменно се опитва да я измести, предпочитайки да я привижда като всичко друго, което тя не е. Добре и много по-важно е обаче, че любовта продължава да гледа на нея като на култура.
Георги Каприев
|
