Стефан Ламбов Данаилов е 9 декември 1942 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Ст. Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1967). Дебютира в ролята на Едмънд („Дългият път на деня към нощта” – Ю. О’Нийл) в Театър 199 (1971). Работи в театър „Българска армия”, НТ „Иван Вазов”, на свободна практика (от 1998). Преподавател по актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”, професор. Народен представител на XXXIX Народно събрание, министър на културата (от 2005).
„ – Кога разбра, че си станал популярен, и как се отнесе към успеха? – След десетата серия на „На всеки километър”. Това е една забавна история. По телевизията бяха започнали да излъчват сериала. Когато прожектираха четвъртата, пета серия, реших да проверя техния ефект. Започнах да се разхождам по софийските улици, влизах в ресторантите, уж, че търся някого, с тайната надежда да ме познаят. Но хората си вървяха по улиците, хапваха си в ресторантите и не ми обръщаха никакво внимание. А аз от малък обичам, като направя нещо, да го забележат. Все едно какво е то. Казах си – значи нищо не е излязло от филма. И един ден, връщайки се в къщи от поредното разузнаване, накарах жена си да събере багажа и хайде – на море. Веднага изключих от съзнанието си суетното желание да бъда видян, познат... Сестра ми беше наела едно бунгало в Созопол. То се намираше на едно голо трънливо бърдо, доста отдалечено от града. Един приятел носеше телевизор и вечер една малка компания гледахме сериите. Бях си скъсал в транаците джапанките и не можех да ходя бос. С приятеля ми, който имаше кола, отидохме до Бургас да си търся нови джапанки.
Вървейки по улиците, имах усещането, като че ли някой ме гледа. Но понеже бях изключил от съзнанието си, че това е заради филма, а и не можех да кажа на приятеля си „Абе, я виж някой гледа ли ме”, не обръщах внимание на погледите. Влизахме от магазин в магазин да търсим джапанки и получавахме все един и същ нелюбезен отговор: „Нямаме!”. Нарочно бях бос, за да омилостивя някоя продавачка. Пак сме в един магазин. Една дебела лелка на въпроса дори не благоволи да отговори. Но тъй като не излизахме от магазина, тя гневно повдигна очи към нас и застана със зяпнала уста. Казах си – най-после ме познаха. Но забелязах, че тя не гледа мене, а някъде през рамото ми. Когато се обърнах да разбера какво е привлякло погледа й, видях, че пред витрината на магазина са се струпали група деца, които дърпаха родителите си и сочеха през прозореца. Помислих си, че са ми скъсани шортите. Когато напуснахме магазина, те се втурнаха към мене. Започнаха да ме пипат, дърпат и да крещят на родителите си: „Бате Сергей, бате Сергей!” Тази спонтанна реакция обаче ме смути. На бърза ръка се скрих в колата на приятеля си. Но когато се върнах при бунгалото и трънаците, разказах на жена си тази история. Да разбере най-после за кого се е омъжила. Да, успехът ме зарадва.”
Из книгата: Стефан Данаилов, Росица Ненчева, София, 1990. "През 1988-а, когато поех първия си клас, все още не бях хабилитиран преподавател - разправя Стефан. - Тогавашните ми питомци ми зададоха въпроса, как да ми казват. Да ми викат „другарю Данаилов", никак не звучеше артистично. Не можеха да ме наричат професор или доцент, защото не бях хабилитиран. На шега им поставих задачата: "Хайде сега, измислете по какъв начин да се обръщате към мен!" По него време по екраните вървеше филмът „В името на розата" и мои студенти го бяха гледали. Там, в диалога между двама герои, се използва обръщението „мастер". Студентите ми го предложиха и приех. „Мастер" има повече от едно значение: „Мастер" като шеф на школа и творец, а в превод от английски означава и господар. И така, от 1988 година аз съм Мастер - така се обръщат към мен не само моите студенти, но и всички останали студенти от театралната академия".
Театрални роли: Тригорин („Чайка” – А. П. Чехов), Хамлет („Хамлет” – У. Шекспир), Фердинанд („Коварство и любов” – Фр. Шилер), Камий Демулен („Смъртта на Дантон” – Г. Бюхнер), Алеко („Щастливецът иде” – Р. Божанов), Алфред Дулитъл („Пигмалион” – Б. Шоу), Сашо („Нощем с белите коне” – П. Вежинов), Дон Жуан („Дон Жуан” – Ж. Б. Молиер), Алесандро Медичи („Лоренцачо” – А. дьо Мюсе), Дантон („Спомен за една революция” – по „Смъртта Дантон” – Г. Бюхнер и „Поръчението” – Х. Мюлер), Виктор Франц („Цената” – А. Милър), Дон Кихот („Дон Кихот” – М. де Сервантес), Стефан Драгоданоглу („В полите на Витоша” – П. К. Яворов), Джейк („Жените на Джейк” – Н. Саймън), Бащата („Декамерон или Кръв и страст по Бокачо” – авторски спектакъл на Ал. Морфов) и др.
Кино роли: Веселин („Следите остават” – режисьор Петър Василев, 1956 г.), Том („Инспекторът и нощта” – реж. Рангел Вълчанов, 1963 г.), Момчето („Морето” – реж. Петър Донев, 1967 г.), Белокожев („С дъх на бадеми” – реж. Любомир Шарланджиев, 1967 г.), Светослав Тертер („Князът” – реж. Петър Василев, 1970 г.), Любо („В няма нищо по-хубаво от лошото време” – реж. Методи Андонов, 1971 г.), Никола Деянов („На всеки километър” – реж. Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, 1972 г.), Николай („Обич” – реж. Людмил Стайков, 1972 г.), Костадин Джупанов („Иван Кондарев” – реж. Никола Корабов, 1973 г.), Яким („Дами канят” – реж. Иван Андонов, 1980 г.), Д-р Старирадев („Търновската царица” – реж. Янко Янков, 1980 г.), Борис I („Борис I” – реж. Борис Шаралиев, 1985 г.) и др.
Участва още в: „Большая игра“ -(Мосфилм, България, 1988 г.), „Червената мишена“ (САЩ, България, 1991 г.), „Берлинската конспирация“ (САЩ, 1991 г.), „Криза в Кремъл“ (САЩ, 1992 г.), „Октопод 7“ (ТВ-сериал, Италия, България, 1994 г.), „Дон Кихот возвращается“ (Мосфилм, България, 1996 г.), „Рекет“ (ТВ-сериал Италия, България, 1997 г.), „Смъртта на едно порядъчно момиче“ (Италия, България, 1998 г.), „Дело по съвест“ (Италия, България, 2001 г.), „Версенжеторикс“ (Франция, България, 2002 г.) и др. Носител на национални награди и държавни отличия.
