Рецензии
„Съдията” – за честта на фамилията и за малко бащина обич

“...И понеже хонорарите ми са недостъпни за твоя
джоб, ще ми се наложи да те защитавам безплатно”
Ханк Палмър към твърдоглавия си баща

„Съдията” привлече вниманието на експертите с привилегированата си позиция на тазгодишния фестивал в Торонто (TIFF). С неговата премиерна прожекция организаторите откриха събитието, а това безспорно е признание за високо качество от страна на втория по важност световен кинофорум.

„Съдията” може да се приеме като поредната вариация на библейската притча за блудния син. Филмът среща зрителя с Ханк (Хенри) Палмър. Той е от онези несимпатични адвокати, които впрягат пламенно таланта си в защита на богати и виновни клиенти. Ханк е олицетворение на алчния млад професионалист, за когото скрупулите са излишен лукс, или по-скоро, непозната дума.

Вестта за смъртта на майка му го изважда от заседателната зала и той почти неохотно се отправя към родното си градче Карлинвил. Тук повече от четири десетилетия, начело на местното правораздаване, властва неговият баща - съдията Джоузеф Палмър. Двамата горделивци не са се виждали от години, презират се искрено, а редките им разговори са експлозивни и кратки, подобно на схватка на хищници от африканската савана.

Принудителното им двудневно съжителство приключва с погребалната церемония, но обвинението в тежко криминално престъпление предявено към бащата, страдащ от първите симптоми на старческа немощ и деменция, заставя сина да „поостане”. Това е канавата върху която режисьорът Дейвид Добкин започва да рисува портретите на един баща и на неговия блуден син.

Със „Съдията” той предприема рискован скок, без право на провал, от лековатия жанр в сериозната психологическа драма. Доказал, че в лековатия хумористично-бурлесков жанр той се чувства комфортно („Ловци на шаферки”, „Сериал от убийства” и „Шанхайски рицари”), той предлага добре замислена и чудесно реализирана завладяваща история. Безспорно изборът на двамата централни актьори е залог за успеха на филма.

Робърт Дауни-мл., който отдавна не е бил нищо по-различно от супергерой в комиксови филми или забавно-цинична версия на Шерлок Холмс, се чувства добре в драматичния образ на циничния Ханк.

Неговият опонент, Робърт Дювал, е както обикновено, връх на контролираното актьорско присъствие, ясно съзнаващ какво да се (и какво да не се) прави пред камерата. Би било безсмислено да се подчертава, че химията между двамата е очевидна, и че без нея, историята би се превърнала в захаросано-сълзлива мелодрама.

Няколко среднокалибрени имена като Вера Фармига, Били Боб Торнтън и Винсънт д’Онофрио добавят с присъствието си допълнителни сюжетни краски и малко барокови нюанси към тази история за преоткриването на забравени думички, които топлят сърцето на всеки родител или дете, независимо от възрастта. Добкин се отказва от идеята да превърне филма си в шаблонен съспенс с телевизионен привкус, чийто край може да съзре всеки третокласник. Той се съсредоточава върху динамиката на ваимоотношенията между Ханк и баща му, за да извлече максимума от актьорския талант на дуета Дювал - Дауни-мл..

Преди около година независимото американско кино предизвика сензация с чернобелия „Небраска” (реж. Александър Пейн), в която един син откри неподозирани истини за баща си. Филмите за отношенията между деца и родители винаги се посрещат добре, и от публика, и от специалисти, защото почти всеки може да идентифицира (с радост или тъга), повече или по-малко познати ситуации от личния си живот.

С напредването на есента, се засилва и полъхът от амбиции за престижните награди на академиите и професионалните гилдии, така че на „Съдията”, който определено би могъл да се класифицира като „актьорски” филм”, предстоят състезателни тръпки.