“Не е необходимо да си религиозен, за да имаш Вяра.” отец Перес
Латиноамериканският темперамент често пъти е повод за шеги, вицове и закачки, но понякога е и източник на зловещи легенди. Митът за Ла Йорона - красавицата, която след изневярата на съпруга си, загубва разсъдъка си и погубва двете си деца, за да причини болка на баща им е в основата на “Проклятието на плачещата жена”.
С режисьорския си дебют Майкъл Чавес отправя поглед към тази изненадващо тъмна и злокобна страна на латино-фолклора като следва стриктно правилата на хорър-жанра. Не би могло да бъде и другояче, тъй като негов главен продуцент е Джеймс Уан, когото феновете познават от франчайза “Заклинанието” и пренеприятната кукла Анабел, но филмът е периферно свързан с тях.
С голяма доза маниеризъм, Чавес заявява принадлежността си към тези, които са прочели и добре разбрали брошурата с базисните и работещи безотказно формули на хоръра и нейния раздел “Легенди, митове, духове и върколаци”.
Действието на филма е пренесено в Лос Анджелис, в 1973, точно три века след трагичните събития около Ла Йорона. Овдовялата наскоро Ана Тейт-Гарсия (Линда Карделини) работи в социалните служби на мегаполиса и се опитва да се съвземе от шока, предизвикан от загубата на нейния съпруг. Прилагайки стандартните административни процедури по защита на малтретирани деца, тя предизвиква гнева на кошмарния фантом на Ла Йорона, който неуморно търси възможност да утоли жаждата си да убива деца. Ана си дава сметка, че ситуацията излиза извън всякакви познати норми и се обръща за помощ към “курадеро” - мексикански лечител и заклинател.
Голямата част от действието на “Проклятието на плачещата жена” се развива в интериора на дома на Ана и режисьорът Майкъл Чавес прилага умело ефекта “Бау!” да повдигне нивото на адреналина в кръвта на зрителя. С вещина той използва ниските стойности на светлината (включително и премигваща зеленикава неонова лампа, уважавана от японските хорър-майстори), монтажните връзки и движението на камерата (внезапната поява на зловещото видение) и звуковата поддръжка (съчетаваща отчаяни викове, режещи звуци и тишина), за да създаде атмосферата на отчаяние и обреченост в която попада самотна майка, бранеща двете си деца от смъртна заплаха.
Обикновено ролята на актьорите въплъщаващи персонажи в хорър жанра се заключава в издаването на отчаяни писъци и преувеличени гримаси в стила на японската театрална школа. Изненадващата Линда Карделини разгръща таланта си и създава дълбок и реалистичен образ, като поема и носи стабилно върху раменете си отговорността за цялостното звучене на “Проклятието на плачещата жена”. Заслуга за студените тръпки на зрителя има и CGI-дизайнът на Ла Йорона (Марисол Рамирес). С жълтите си очи, бледата си кожа и сватбената си рокля поизмачкана, позакъсана и поизцапана след три века скитничество и терзания, тя се доближава до смъртоносния фантом от “Монахинята”, като затвърждава тенденцията в смразяващата естетика на хоръра и грозотата.
“Проклятието на плачещата жена” честно изпълнява обещанието си да предизвика душевно пречистване чрез контрастни преживявания и ускорено дишане типично за филмите на ужаса. Историята осигурява своеобразно и силно емоционално потапяне в света на религиозните мистерии, уроките, амулетите и магическите настойки, като поддържа и любопитството и уплахата у зрителя. А той е добре да има синьо мънисто в джоба си… за всеки случай.
