„Извънземното” позвънява в „Семейният Тип” (Family Guy). Вероятно, магическото малко извънземно нямаше да бъде толкова очарователно, ако се беше застояло в продължение на 28 години с Елиът, разменяйки си мръсни шеги, докато непрекъснато гледат телевизия и пушат трева. Но за сметка на това пък, щеше да е смешно.
Все пак, изненадата на „Приятелю, Тед” е, че той се стреми към едно искрено Спилбъргско чудо и дори спечелва няколко сълзи. Въпреки че ще кажете, че сте плакали единствено от смях на развратните шеги.
Нелепо смешен, грубоват и находчив, първият филм на създателя на Family Guy – Сет МакФарлън, започва подобно на „Извънземното” (и „Големият”). След като малко момче от Бостън пожелава плюшеното му мече да бъде истинско, то започва да ходи и да говори.
Хубава идея, но МакФарлън я издига още повече, след като представя мечето като знаменитост, която първо се появява в шоуто на Джони Карсън, а по-късно се превръща в поредната забравена личност, измъчвана от кратката слава.
Годините си минават, а мечето (озвучено от Сет Макфарлън) е доволно да се размотава и да остроумничи с приятеля си Джон (Марк Уолбърг, но приятелката на Джон – Лори (Мила Кунис) настоява плюшената играчка да се махне или тя ще го направи. Тед трябва да се изнесе в собствен апартамент, да облече костюм за интервю и да започне работа в магазин. Където забива една касиерка.
Очаквах „Приятелю, Тед” да бъде повърхностен филм, но идеите му не спират да се изсипват една след друга. Филмът е гладко оформена романтична комедия, като добавка, че е и пародия на същото, а за кратко дори е учудващо сполучлив като трилър. Закачките между мъжа и мечето са почти толкова остри колкото сценария на „Суперяки”.
„Приятелю, Тед” би се получил добре, дори ако мечето беше истински човек. Благодарение на великолепната компютърна анимация и МакФарлън, който разгръща познатата технология с толкова новаторски дух, Тед е толкова правдоподобен герой, че сцената, в която той пребива Джон не е особено смешна. Вместо това, тя е по-скоро натъжаваща, защото никой не обича да гледа как толкова добри приятели се нараняват взаимно.
Тед и Джон са като много двойки приятелчета, които от женската гледна точка, изкарват наяве децата в себе си. Също така, Лори ревнува, защото не се вписва в техните занимания. Тя се дразни, когато те трябва да й обясняват дадена шега и превира от яд, когато открива, че Джон е сложил мелодията на Дарт Вейдър за нейните обаждания.
Хуморът при мъжете е това, което е стилът при жените – нещо, което и двата пола искат в повече за другия. А понякога, споделеното преклонение на двама мъже към някой лош филм може да бъде силно, колкото всеки романс. Филмът се изчерпва от изобретателността си едва в последните 10 минути, но до тогава е почти перфектен.
Особено жива е сцената, в която Джон се опитва да спечели Лори обратно, докато тя е на среща с богатия, но долнопробен шеф (Джоел МакХейл) и прави нещо, което не е само голям, смешен и сладък жест, но също така дава широки възможности за мръсни шеги от страна на Тед. Не знам какво трябва да направи МакФарлън, за да надскочи този филм.
Все пак, изненадата на „
Годините си минават, а мечето (озвучено от Сет Макфарлън) е доволно да се размотава и да остроумничи с приятеля си Джон (Марк Уолбърг, но приятелката на Джон – Лори (Мила Кунис) настоява плюшената играчка да се махне или тя ще го направи. Тед трябва да се изнесе в собствен апартамент, да облече костюм за интервю и да започне работа в магазин. Където забива една касиерка.
„
Хуморът при мъжете е това, което е стилът при жените – нещо, което и двата пола искат в повече за другия. А понякога, споделеното преклонение на двама мъже към някой лош филм може да бъде силно, колкото всеки романс. Филмът се изчерпва от изобретателността си едва в последните 10 минути, но до тогава е почти перфектен. 
