Четирима млади възпитаници на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” предлагат своите интерпретации на новия български филм „Потъването на Созопол”.
Представете си за момент, че няма към кого да се обърнете. Намирате се в безлюден град, изоставен от хилядите си туристи. Единственият ви истински спътник е алкохолът, в случая - 10 бутилки водка. Навън не спира пороят. В тази ситуация със сигурност ви идва само идеята, че нещо много важно ще се случи, когато изпиете последната бутилка. Нещата или ще се оправят, ще намерите начин да се измъкнете от сивотата на безлюдния град и ще заживеете щастливо, или светът ще свърши с последната глътка водка.
Това са само част от идеите, с които ще се сблъскате, ако гледате „Потъването на Созопол“. Този филм на Костадин Бонев, с перфектната операторска работа на Константин Занков и майсторския сюжет на Бонев и авторката на едноименната книга Ина Вълчанова, разказва историята на Чаво (изигран от Деян Донков), мъж, изгубен в живота си и опитващ се да намери смисъл и причина за съществуването си в семейната къща. Чрез тези 10 бутилки водка той ще се сблъска със своето минало, със спомените на своето вече разбито семейство. Това е една много лична история, един поглед в живота на човек, който е забравил какво е да живееш пълноценно.
„Потъването на Созопол“ е един от най-добрите български филми в последно време. В него има определена идентичност, характер, който е уникален, липсващ в съвременното българско кино.
Марко Салиери
***
Мъж на средна възраст пристига с десет бутилки водка в мрачния и дъждовен Созопол, където отсяда в стара, почти разпадаща се, семейна къща... Още в самото начало на филма „Потъването на Созопол“ (реж. Костадин Бонев) се усеща, че може би предстои да се случи нещо крайно необичайно.
Прекрасният Созопол потъва, потъва и Чаво, който иска да се удави в миналото си с помощта на огромно количество водка. Спомените му препускат фрагментарно в неговото съзнание и не му дават покой, както и призраците от старата къща, в която уж е дошъл, за да намери уединение. Единственото му решение е водката – като изпие и десетата бутилка, „нещо ще се случи“. Какво – не се знае, но всичко е по-добро от чувството за вина.
Филмът на Костадин Бонев е вдъхновен от едноименния роман на Ина Вълчанова, която е и негова съсценаристка. Не случайно лентата е носител на „Златна роза“ 2014 именно за сценарий! Операторската работа на Константин Занков е наистина майсторска. Той изгражда напълно нов Созопол – такъв, какъвто никой от нас не е виждал – Созопол с много дъжд и малко цветове. Дори интериорните кадри говорят по-скоро за липса, а не за присъствие. Созопол е превърнат в град, в който отиваш да умреш („А къде по-добре от Созопол?“ – е въпросът на Чаво).
Симона Петрова
***
Да покажеш Созопол като символ на безнадеждност е нещо необичайно и затова – твърде смело. За главния персонаж Чаво (Деян Донков), градът е символ на младост, мечти и любов. Той избира това място, за да сложи край на живота си, а то му отвръща подобаващо, като живо същество, с постоянен монотонен дъжд, който сякаш иска да потопи всичко. Филмът на Костадин Бонев стъпва върху литературната основа на едноименния роман на Ина Вълчанова и не е случайно, че именно неговият сценарий е най-силното му звено (носител на ,,Златна роза“ 2014 за сценарий).
Но обърнете внимание на подводните снимки, чиято красота контрастира със силно стеснените пространствени граници на филмовия разказ от повърхността. Под водата персонажите сякаш имат повече въздух.
Никъде обаче няма вечен дъжд и апокалиптично-призрачната атмосфера е пробита от лъч на надежда с изпиването на последната бутилка водка, която пък се превръща в символ на чудото. Защото понякога и в най-суровите и реалистични човешки драми чудото ни спасява от потъване.
Росен Спасов
***
„Потъването на Созопол“ (сц. Ина Вълчанова, Костадин Бонев, реж. Костадин Бонев) потапя зрителите в светла безнадеждност, напоена с много дъжд, водка и цигарен дим... И дълбае навътре към сложните семейни отношения, натрупването на вини и грешни избори, причина за желанието на Чаво (Деян Донков) да стигне до дъното на последната бутилка водка.
Докато Чаво се бори със своята екзистенциална безнадеждност, измерена в десет бутилки водка, апокалиптична атмосфера на безспирен дъжд, кучешки вой и разлагаща се риба, ражда сюрреалистичната хипотеза за потъването на Созопол. На онзи митичен Созопол от миналото, който няма нищо общо със сегашния. Созопол, като последно убежище от действителността, където се смесват времеви пластове, реалност и сюрреалност. И тогава става чудото. Катерина Ламбринова
Марко Салиери (21) и Симона Петрова (23) са студенти в специалност „Кинознание“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Катерина Ламбринова (25) е студент в магистърската програма „Филмово и телевизионно изкуство” на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, която Росен Спасов (27) вече е завършил, а в момента е докторант към Институт за изследване на изкуствата, БАН.
