Пейо Крачолов Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) е роден на 01.01.1878 г. в гр. Чирпан, умира на 29.10.1914 г. в София – поет, драматург, критик, режисьор, преводач.
Учи гимназия в Пловдив. Участник в македонското революционно движение, четник в четите на М. Чанков, Я. Сандански и Г. Делчев, водач на Драмската чета. Редактор на в. „Дело”, „Свобода”, „Илинден”, член на задграничното представителство на ВМРО. Работи като телеграфист в пощата в Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхило и София, библиотекар, сътрудник и редактор на сп. „Мисъл”, артистичен секретар на Народния театър. През 1906 – 1907 е командирован в Нанси, Франция, за „усъвършенстване на литературата”, а през 1910 е изпратен в Париж „да изучава отблизо театралното дело”. След трагичната смърт на съпругата му Лора Каравелова (1913) прави опит за самоубийство, след който ослепява. Слага край на живота си през 1914. Изявява се като театрален критик в сп. „Демократически преглед”, „Мисъл”, в. „Демократ”. Публикува статии за български пиеси и спектакли на Народния театър. Като артистичен секретар на Народния театър предприема редица практически стъпки за налагане на правоговорни норми в сценичната реч; за нуждите на театъра превежда „Ромео и Жулиета” и „Укротяване на опърничавата” – У. Шекспир (заедно с Пенчо П. Славейков).
Дебютира като режисьор с постановката на „Невеста Боряна” – П. Ю. Тодоров (1909).
Театрални постановки: „Крадецът” – А. Бернщайн (1910), „Чудният Крайтон” – Дж. Бари (1910), „Змейова сватба” – П. Ю. Тодоров (1911).
Театрални пиеси: „В полите на Витоша” (Народен театър, 1911) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (премиера на първата част – Народен театър, 1913).
Други произведения: Статии от „Свобода или смърт!” – 1903 (Бунтовен лист. Македония) „Гоце Делчев”, Статии от вестник „Илинден” (1908), „Хайдушки копнения” (Спомени от Македония 1902 – 1903).
Пейо Крачолов Яворов е сред творческите личности, които са най-силно свързани с художественото съзряване на националния театър, с неговото професионализиране и модернизиране.
Преди да започне своята издателска, и по-специално своята драматическа дейност, Яворов преминава през прецизно и задълбочено изучаване на театралното изкуство и сценическото майсторство. Желанието му да се посвети на театъра е много силно. Още като ученик в прогимназията той активно участва в ученическите театрални представления. Влиза в драматическия кръжок, който и сам ръководи. Интересът му към театъра го тласка да подаде заявление за конкурса за стипендии в чужбина по драматическо изкуство, обявен през есента на 1895 г. от Министерството на народната просвета в София, на който така и не успява да се яви.
През 1904 г. се появяват първите му критични отзиви и бележки върху някои драматургични произведения, както и текстове насочени към по-общи проблеми, свързани с репертоарната политика на Народния театър, за европеизацията и модернизацията на сценичното изкуство. Яворов е вече утвърден поет, част е и от великата четворка на кръга „Мисъл”.
През 1908 г. е назначен за артистически секретар и драматург на Народния театър. При командировките си до Швейцария, Франция и други страни той старателно изучва сценичното изкуство там, като силно го привлича френското театрално изкуство.
В Народния театър поетът разгръща огромна творческа дейност, защитава мястото на институцията „драматург” в живота на трупата и издига високо отговорностите й за художествената насока и реализация на сценичното изкуство. Организира рецензирането, обсъждането и приемането на оригинални и преводни драми от Артистичния комитет; отговаря за репертоара на театъра; разпределя ролите; пише доклади за оригиналните творби, които са постъпили, както и за драматургичните анализи на някои от постановките, които са предвидени; извършва редакция свързана със сценичността на езика в пиесите; ръководи конкурс за преводни драми; подготвя и чете драматургични анализи пред артистите; грижи се за правоговора на артистите и др. Сам създава таблици за правилните ударения и верния литературен звукопис на някои думи, които поставя в гримьорните на артистите – целта е да се постигне еднаквост при произношението, тъй като това е време, в което няма категорични правила и всеки артист внася своето наречие в театъра.
В началото на 1910 г. Яворов започва своята режисьорска изява. На сцената на първия ни театър се появяват неговите постановки на „Невеста Боряна” и „Змейова сватба” от П. Ю. Тодоров, „Съдиите” от Брийо, „Крадецът” от А. Бенщайн, „Чудният Крайтон” от Дж. Бари.
П. К. Яворов е автор на две пиеси „В полите на Витоша” и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Освен тях той е възнамерявал да напише една историческа драма в стихове - „Боян Магьосникът”. „В полите на Витоша” била замислена през 1910 г., и е завършена през 1911 г., а „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” е замислена в края на 1910 г. и излиза от печат 1911 г.
Яворов започва да пише своята пиеса „В полите на Витоша” в Париж, където е бил изпратен в командировка. Определя пиесата жанрово като трагедия. Тази своя пиеса той написва в Париж под въздействието на тежко изживяната скръб от смъртта на неговата любима Мина Тодорова. Вярно, е че авторът черпи обилно материал от живота, който го заобикаля, от познатите лица взели участие в неговата жизнена драма. Автобиографичният момент в пиесата присъства, но не само той е в центъра. Яворов взима един сюжет, преживян от него, но той обобщава своето лично преживяване в една творба, която прави опит да пресъздаде картина от съвременния живот. Като поставя политическия живот в центъра, той търси да пресъздаде съвременната действителност в нейните най-ярки прояви и противоречия. Затова „В полите на Витоша” не е само любовна трагедия, а и социална драма, в която враждебната семейна среда със своя духовен дебилизъм вкопана здраво в обществените порядки, грубостта и бруталността на живота, водена само от собствения си егоизъм „убива с дърварска секира” . В тази среда П. К. Яворов успява да представи една класа обладана от корупцията, завладяна от хищническата си страст за власт и богатства, отнасяща се ретроградно към всички въпроси. Класа, която тероризира, потъпква най-свещените човешки права без да се чувства гузна.
Пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” е по-сложна и по-трудна. Първоначално Яворов е възнамерявал да нарече своята нова пиеса „Майката”, след това „Родителите и рожбите”, „Под стария дъб” и т.н., важно е да се отбележи, че авторът се занимава със сюжета още през 1908 г. По стечение на обстоятелствата тя излиза на бял свят след като написва „В полите на Витоша”. „Когато гръм удари” е първата част на пиесата, която има стройна композиция и се състои от три действия, където Яворов безпристрастно анализира и рисува драмата в семейството на Сава Попович, заложена години преди началото на действието. Пожарът пламва след като излиза наяве дългогодишно пазената тайна за извънбрачния син, заченат от кратката връзка между полковник Витанов и съпругата на Сава Попович Бистра, която се е поддала на греха въпреки волята си, но и със смътния инстинкт за дълго чаканото майчинство. Синът Данаил се завръща от Париж, където е учил, но неговото завръщане в бащиния дом съвпада с появата на неговия истински баща, появил се тук за да търси правата си. По този начин Витанов поставя на изпитание всички членове на семейството. Сава Попович отказва да приеме истината със своята хуманност и философия на непротивене на злото и е склонен да прости греха на своята съпруга; Бистра, се огъва под тежестта на греха и стига до решението да посегне на живота си, за да изкупи своята вина и да даде възможност за избор на останалите; Данаил е съкрушен от загубената вяра в чистотата и добродетелта, младият мъж е раздвоен в чувствата към майка си, но все пак поема нейната закрила; Олга – годеницата на Данаил, млада и невинна, водена от любовта си към младия мъж приема реалните факти от живота. В тази заплетена ситуация персонажите трябва да направят своя избор, да определят себе си съобразно тяхното светоусещане и разбиране за морал.
Във втората част „Как ехото заглъхва” Яворов ни представя животът на действащите лица четири години по-късно. След преживения драматически сблъсък Сава Попович умира в самота под сянката на стария дъб в чифлика, където някога е станало фаталното събитие; Бистра, след несполучливия опит за самоубийство, заминава далече, в търсене на изкупление за вината си, тя се отдава на Бога; Данаил сега е новият господар, повтаря жестовете на баща си, като свързва живота си с македонските освободителни борби; Олга, омъжена за Данаил и майка на малкия Сава е ухажвана от приятеля на съпруга си е в ситуация, в която е възможно да повтори греха на Бистра.
Авторът оставя финала на пиесата отворен, всеки за себе си може да реши как завършва тази семейна драма.
