Филми
От обич към черно-бялото кино

Няколко са причините, поради които магическият шедьовър на Ханеке „Бялата лента" не събра многолюдни тълпи около киносалоните миналата година.

Първо - специфичността на тематиката (неопределима дисекция на мистериозни събития в немско селце в навечерието на Първата световна война), правеща филма твърде "религиозен". Второ - ужасяващите субтитри. И трето - заснет е в черно-бяло.

Тъжно, но неизебежно е заключението, че първите два фактора винаги ще бъдат анатема за модерната публика. Но защо монохромността да е така отблъскваща, особено що се отнася до великолепната визия, която „Бялата лента" постига?

Холивуд твори в цветната гама почти веднага след рождението на киното. През 1939 г. са продуцирани филми като „Магьосникът от Оз" и „Отнесени от вихъра", повече от 25 години след първия в историята пълнометражен филм („The Squaw Man") и около 10 години след появата на озвученото кино. Днес черно-бялото кино е рядкост, ексцентрично изключение. Което е срамота.

Някои от най-хубавите филми в киноисторията са заснети именно в черно-бяло. Разбира се част от тях просто не биха „оцеляли", в случай, че са цветни. Става дума за film noir-вълната през 40-те и 50-те г. „Double Indemnity" например би изгубил цялата си дълбочина, ако е облечен в цвят, различен от чернобялата гама.

Въобще не може да се твърди, че черно-белите филми изглеждат някак нереални, бутафорни дори. „Психо" от 1960 г. на Хичкок е красноречив контрааргумент.

Именно черно-бял филм печели „Оскар" за най-добър филм през 1994 г. - „Списъкът на Шиндлер". Тази лента имаше потенциала да възроди монохромната кинематография, но за жалост десет години по-късно черно-бялото си остава изключение.

Aвтор на материала, публикуван в Telegraph, е Marc Lee.