„Във филма добри няма, остават само лошите и грозните.“ - Лични наблюдения
Няколко години след края на гражданската война в САЩ, насред заснежените планини на Уайоминг, в един дилижанс, се оказват двама ловци на глави, бъдещият шериф на Ред Рок, една осъдена на смърт чрез обесване жена и ...няколко вкочанени трупа на престъпници, струващи добри пари. Страховита буря заставя пасажерите да се спрат в изолиран хан, вероятно единственият им шанс за оцеляване. Тук са намерили подслон още четирима странници, които тихо и кротко се греят на камината и пият разредено кафе, в очакване на по-добри метеорологичните условия. Както се оказва по-късно, случайни хора тук няма.
Осмият филм на Куентин Тарантино събира в едно помещение осемте вероятно най-противни и гадни мутри, които Дивият запад е представял на екрана. Едва ли някой би се изненадал, ако разбере, че филмът е реверанс към спагети-уестърните. В изкуството понятието „маниеризъм“ е свързано с две авторови послания. Едното може да се обобщи като „вижте от кого се уча и какво ми харесва“, а другото – „вижте ме, че и аз мога като Големите и Всепризнатите“. Творчеството на Тарантино е една непрекъсната маниеристична декларация и надали някой ще се заеме да оспорва това твърдение.
Тарантино дава блестящ урок по екстравагантен маниеризъм, като заснема филма си във формат 70 мм, отхвърлен от професионалистите през 60-те години на миналия век – златният период на италианския уестърн. Архаичният формат киноизображение е с подчертано панорамно-пейзажни предпочитания, експлоатирани докрай във филма (съотношение височина към дължина на екрана 1:2,71), но екстериорните снимки са сравнително малко. Операторът Робърт Ричардсън се справя блестящо със задачата си, тъй като действието се развива изключително в интериор, който светлинно, композиционно и монтажно е доста по-взискателен. Верен на традиционния визуален стил свързан с антигероите-спагетисти, неговите портрети и близки планове заместват автобиография от 3 страници.
Филмът се разпространява в две версии различаващи се със 17 минути. Дългият вариант (183 минути) предлага допълнително петминутна музикална увертюра със статичен план в червено и черно, и технически неизбежна визуална пауза по средата на сеанса, (подобно на индийски филм) даваща възможност на публиката за ободряване и освежаване. В продължение на около година и половина, пратеници на дистрибуторската компания (TWC) успяват да съберат стотина все още работещи 70-милиметрови прожекционни машини, да ги инсталират в киносалоните (в САЩ и Канада) и да обучат персонал, който да си служи с необичайния формат. Носталгичните капризи на Тарантино струват скъпо (около 20 млн долара), но ако идеята е създаването на уникален продукт и артефакт, като ценител на кинематографичното изживяване, бих потвърдил, че резултатът е налице. Друг е въпросът дали целта ще оправдае средствата.
Тарантино включва в екипа си италианския композитор Енио Мориконе, живата легенда от епохата на спагети уестърна и група от верни приятели и сподвижници като Самюъл Джаксън, Майкъл Мадсън и Тим Рот (успешно имитиращ отсъстващия Кристоф Валц, вероятно зает по това време със „Спектър“). Към този доказал качествата си екип, се добавят и 79-годишният Бурс Дърн, Дженифър Джейсън Лий (отблъскваща както никога досега) и Кърт Ръсел (на чиито мустаци биха завидяли доста политически лидери). Известните от телевизионни сериали Демиън Бичир и Уолтън Гогинс допълват галерията от персонажи, която не може да не предизвика екстаз дори и у скептичните кинофенове.
„Омразната осморка“ надхвърля рамките на класическия уестърн. Тарантино прескача с лекота в камерния криминален съспенс à la Агата Кристи/Еркюл Поаро и цитира визуално хорър-жанра. Стилът му остава в сектора на гротесковото и крайно насилие, граничещо с абсурден хумор. Филмът разбива идеята за героите на дивия Запад като самотни ездачи-мълчаливци. Диалозите са много, на места понатежават, но чрез тях авторът (Тарантино е и сценарист) поддържа достатъчно висок ритъм и приковава вниманието към екрана. След дълго и тягостно въведение, подобно на труден пъзъл - говорилня, неприсъща за жанра, филмът намества героите и нагнетява въздуха, за да доведе зрителя до втората, доста по-динамична част от историята и фойерверков финал. Тричасовият филм компенсира сполучливо дължината си с осезаем съспенс поддържан от присъствието на огнестрелно оръжие и колоритни персонажи, които знаят как да си служат с него, а злокобна и застрашителна атмосфера, пропита от плитковати и нескопосни лъжи постепенно изпълва страноприемницата, за да доведе до логичната развръзка.
„Омразната осморка“ откровено отразява изостреното внимание към расовата дискриминация и насилието. Многократното повтаряне на презрителната дума „негър“ тенденциозно допринася за този съвременен поглед към толерантността и социалните проблеми, които не са само и чисто американски. Филмът предлага различни нива на неуниверсалното чувство за хумор на Тарантино, който очевидно се забавлява с тийнейджърски нарцистичен плам да прави старомодно кино и дръзко да провокира зрителя.
