В своето поетично есе за Боб Дилън Тод Хейнс предлага медитация над филмовата култура на 60-те години, цитирайки филми като Мъжки род, женски род (1966) на Годар, Нощ след тежък ден (1964) и Петулия (1968) на Ричард Лестър, 8 1/2 (1963) на Фелини и Скъпа моя (1965) на Джон Шлезинджър. Но това не е самоцелно демонстрирана киноерудиция – Хейнс изразява духа на киното през 60-те, така дълбоко повлияли политико-културната реалност, в чийто контекст Дилън става легенда.
Невероятно оригиналната концепция на Хейнс включва също и 6 въплъщения на Дилън: Кейт Бланшет и Крисчън Бейл („буквалният” Дилън), Ричард Гиър (Дилън + Били Хлапето), Бен Уишоу (Рембо като Дилън), Маркъс Карл Франклин (като Дилън + неговата персона а ла Уди Гътри) и Хийт Леджър – кинозвезда, тормозена от бремето на неимоверното наследство на Дилън.
Хейнс вече е отработил тази китайска кутия от загатвания, цитати и имитации в Златно кадифе, но тук усъвършенства формата. Ироничен, дързък и красив, Няма ме е различен от всичко, което сте гледали досега.
