Невена Богданова Коканова e родена на 12 декември 1938 г.в гр. Дупница, а умира на 3 юни 2000 г. в София. Дебютира в ролята на Фелиса („Изобретателната влюбена” – Л. де Вега) в ДТ – Ямбол. Работи в ДТ – Ямбол, ДТ – Габрово, ДТ – Русе, Държавен сатиричен театър.
Поколения българи я запазиха в сърцата си с незабравимите й роли в киното, които би било нечестно да се изброяват, защото всички са запомнящи се и по своему въздействащи. "Крадецът на праскови", "Тютюн", "Момчето си отива", "С дъх на бадеми", "Матриархат", "Баща ми бояджията" са нищожна част от тях. Но Невена Коканова не беше само явление в българското кино, тя беше много повече…
„Невена разговаряше и с цветята, и с дърветата. И беше убедена, че тя я чуват и разбират. Каквото боднеше в пръстта – хващаше се.
В един жарък летен ден, докато сменях листата на пишещата си машина, я дочух да разговаря с някого на двора. Надзърнах през прозореца и що да видя! Приседнала на разкривена, дървена тринога, тя набиваше с чук камъни в дувара и им говореше:
- Тебе тука ти е мястото!... Ти тука ще си живееш!...
- Да не си слънчасала мари, Невенке, та си говориш сама? – попитах я аз.
- Тъй ме е учил мене бай Димитър – отвърна усмихната тя. – Като редя камъните, да им говоря, та да си легне всеки на мястото.
- Че какво ти разбира камънакът от човешка реч?
- Абе, Пава, камъкът разбира повече от някои човешки кратуни.
Този бай Димитър беше голям зидар. Живееше в отсрещната къща и всяка вечер навестяваше Невена – много се бяха сприятелили.
- Пийваш ли една ракийка, дядо? – посрещаше го тя приветливо на малката портичка.
- Чи ни мъ бърка – снишаваше глас, за да не го чуе бабичката му през дувара. – Ни мъ вреди. Хай налей, Невенке!
Бай Димитър не криеше възхитата си от нейната работност, а тя благоговееше пред зидарския му усталък. Той я научи да гради дувари, да настила пътеки от плочи. Можеше с часове да слуша разказите на старика. И запаметяваше от него ненаписаната история на Чомаците.
- Чудя се, дядо, защо е трябвало да прекръщават нашата махала от Чомаците на Иглика? – питаше го Невена.
- Че напролет поляните жълтеят от игличина – верно е – отвръщаше той. – Ама не беше затуй. Тогавашните искаха всичко да започва от тяхното идване на власт. Вчера преименуваха селищата, днеска – хората. Искат да заличат онуй, що е било.
Тук му е мястото да кажа, че Невена повече от всичко ценеше човешката памет. За отминалите времена, за онези, които са се преселили в отвъдното. Но не онази паметливост, която носталгично ни връща в отшумялото минало. Тя не обичаше да поглежда назад, винаги се вторачваше напред. И не си позволяваше да мечтае, защото беше убедена, че няма по-голямо зло от изгубените илюзии.
Това каменно гнездо, което ние упорито продължавахме да наричаме Чомаците, беше нейната сбъдната мечта. Тук тя се чувстваше у дома си. Общуваше радушно с местните хора и те я считаха за своя. Беше се сприятелила с всички баби. Не пропускаше кръщавка или помен. Добра дума й се намираше за всекиго. Помагаше им с каквото можеше.
Веднъж най-старата от тях – баба Мария, дойде да се здрависа на портата за „добре дошла”. Държеше кошничка с орехи, сливи и круши, а в десницата китка здравец.
- Благодаря ти за уважението – наведе се да й целува ръка Невена. – На крака си ми дошла. Колко ти станаха годинките?
- А че прибрах осемдесеттях – стоеше изправена като топола балканджийката.
Отсетне на срещи със зрители Невена често разправяше тази история с „прибирането на годинките”. За жалост на нея самата й беше орисано да прибере само шейсет земни години. Дали защото се беше раздала докрай на своите героини? Беше им отдала лицето, снагата и душата си. Беше живяла с техните мъки и радости, с добродетелите и греховете им. Беше изстрадала житията на толкова много българки. А всяка се мъчеше да разбере, за да й прости. Нали поговорката гласи: „Всичко да разбереш, означава всичко да простиш.” Това беше ключът, с който отключваше сърцата и душите на своите жени в изкуството. Затова още приживе тя се превърна в легенда.”
Из главата “За цветята, хората и Ванга” от книгата Павел Павлов “Невена Непознатата”, 2000
Театрални роли: Жулиета („Ромео и Жулиета” – У. Шекспир), Камий („С любовта шега не бива” – А. дьо Мюсе), Роксана („Сирано дьо Бержерак” – Е. Ростан), Нонка („Нонкината любов” – Ив. Петров), Дейзи („Удържимият възход на Артуро Хи” – Б. Брехт), Мария Антонова („Ревизор” – Н. В. Гогол), Вена, Баба Гицка („Големанов” – Ст. Л. Костов), Момичето („Петрол” – Ив. Радоев), Хелена („Варшавска мелодия” – Л. Зорин), Сара („Към пропаст” – Ив. Вазов), Аби („Любов под брястовете” – Ю. О’Нийл), и др.
Участва във филмите: „Сезонът на канарчетата” – режисьор Евгени Михайлов, „Искам Америка” – реж. Киран Коларов, „Вечери в Антимовския хан” – ТВ сериал, реж. Павел Павлов, „Дом за нашите деца” – ТВ сериал, реж. Неделчо Чернев, „Опасен чар” – реж. Иван Андонов, „Търновската царица” – реж. Янко Янков, „Дами канят” – реж. Иван Андонов, „Трите смъртни гряха” – режисьори Невена Коканова, Любомир Шарланджиев, „Матриархат” – реж. Людмил Кирков, „Сватбите на Йоан Асен” – реж. Вили Цанков, „Последният ерген” – реж. Владимир Янчев, „Баща ми бояджията” – реж. Стефан Димитров, „Деца играят вън” – реж. Иванка Гръбчева, „Тигърчето” – реж. Мариана Евстатиева-Биолчева, „Обич” – реж. Людмил Стайков, „Момчето си отива” – реж. Людмил Кирков, „С дъх на бадеми” – реж. Любомир Шарланджиев, „Крадецът на праскови” – реж. Въло Радев, „Тютюн” – реж. Никола Корабов, „Бъди щастлива, Ани!” – реж. Владимир Янчев и др.
Има участия в радиото и естрадата. Носител на държавни отличия.
|
