Режисьорите Никола Бошнаков и Георги Стоев-Джеки представят на София Филм Фест биографичен филм-изложба за един от най-интересните съвременни творци в страната, графикът и създател на инсталации Любен Стоев, който си отиде от този свят в края на 2016 година. След като обикаля световните океани и морета и постига голям успех като график, Любен Стоев постепенно се захваща с друг вид изкуство. Художникът населва дома си с персонажите на българския преход - гладуващи пенсионери, бездомници, мутри, чалга певици, оядени политици. Инсталациите му са откровен коментар на действителността, в която всички ние живеем вече 30 години. Те остават да се тълпят в апартамента му, сам по себе си превърнал се в една голяма инсталация, и така ги открива Рей ван Цешау, фронтмен на немската група „Freunde der italienischen Oper“, племенник и наследник на Любен Стоев. В „Моят чичо Любен“ краските постепенно се отнемат от стените на апартамента, който трябва да бъде опразнен и продаден, за да оформят вместо това образа на един творец и вечен калпазанин.
Кой е Любен Стоев и как той се превръща в герой на документален филм?
Любен Стоев е известен български график, но освен това е и брат на Джеки Стоев. С него се запознах някъде 2004 -2005 година. Той организираше 2 пъти годишно на именния си и на рождения си ден по един грандиозен купон. С огромен мащаб се развиваха нещата. Любен канеше всички, беше напълно шарено от към възрасти, хора и ситуации. Със Любо на мен ми се въртеше да правя филм дълго време и все отлагах. Обаче така и не го направих този филм и в някакъв момент Ивайло Манев и Джеки решиха да се заемат с него. Джеки не искаше да го прави той. Защото като става въпрос за толкова близък човек - някак си няма дистанция. Хванахме се и измислихме една рамка с немския племенник, който пристига тук и се движи по стъпките на чичо си. И така тръгна филма.
Този немски племенник е много интересен герой. Немска рок звезда с български баща. Каква е неговата роля в историята?
Това е племенникът на Любо, немският син на Джеки. За Раймон България е свързана със летата и купоните, абсолютно различен живот от немския. Човекът по принцип си е бил малко повече от калпазаните. Цялата фамилия са с бурно детство и юношество и са големи калпазани. Та той, като калпазанин, се хваща дърводелец в един от големите дрезденски театри, където пък един от режисьорите го харесва. Точно тогава Раймон се опитва да направи някаква група. Режисьорът поставя Фауст, а той играе лошото дете на Доктор Фауст и Хубавата Елена, който е вокал на пънк група... И тази група, „Любители на италианската опера“ се казва тя, през 80-те години става много известна в цялото ГДР. Те се смятат за накакви предтечи на „Рамщайн“. По случайност снимките на филма съвпаднаха с новото събиране на групата и едно турне с пълни зали. Всичко това беше пресечено от Covid-кризата.
Много хора са свикнали да асоциират творчеството на Любен Стоев с едни много обрани и много красиво композирани, много внимателни към детайла графики. От друга страна, в по-късните години той се захваща със съвсем друг тип изкуство. Изкуство, което е силно социално. Прави инсталации с образи, предмети, цитати, взети от къде ли не. Вкарва улицата в галерията, създавайки герои, които сами разказват почти документално за България след 1989 година…
Той непрекъснато се променяше, имаше нови и нови търсения. В момента,в който стигне до етап, в който чувства, че конкретната тема се изчерпва - той се впускаше в някаква нова авантюра. Затова и творчеството му е толкова разнообразно. А нали, той казва, „аз обиколих целия свят, за да търся тази автентика на човека, отхвърлен от обществото. Човекът, който е станал жертва на обществото. И аз ходих, търсих го по цял свят и в един момент това усещане, тази реалност дойде тук, в България“. Това е моментът, в който той приключва с графиките и дърворезбите и започва да прави триизмерни инсталации с материали, намерени в кофите.
Струва ми се, че Любен Стоев не е толкова известен, колкото би трябвало да бъде...
Мисля, че това в голяма степен е въпрос на среда, приятелски кръг, а пък Любо винаги е гравитирал към кинаджийската среда. Да, много малко художници са били по неговите купони. Той редовно си организираше изложби, но някак си във всяка една общност ти си заемеш мястото. Трябва да се движиш в тези кръгове на общуване. Докато Любо винаги е бил повече част от кинаджийския купон. Джеки, Джони и Чарли и компанията около тях.
Кое беше най-трудно в правенето на този филм?
Много маратонска дисциплина се получи. Уж беше измислен като да е лесен. Но с тези отваряния, затваряния и спирания покрай Covid, а и с необходимостта да се избере какво да се използва от над 300 часа личен видеоархив... Нали може да си представите колко работни дни са нужни само, за да се изгледа, пък камо ли да се осмисли и синтезира?! 300 часа е само материалът на Любо, без нашия. Нашият отделно е още 150 часа. Любо снимаше абсолютно всичко. Всеки купон, процеса на отпечатването на всяка графика. Той непрекъснато документираше по някакъв начин и затова беше важно да се направи добър филм, защото той снимаше явно с тази цел, в един момент някой да събере и да осмисли целия този материал, подреден толкова прилежно. Архивите му бяха хронологично номерирани, той беше човек с библиотекарски усет към живота. Тези материали просто чакаха да бъдат композирани във филм! Премиерата на„Моят чичо Любен“ е ДНЕС, 23 март, четвъртък – от 18:30 часа в кино „Люмиер“! Не пропускайте срещата с главния герой Рей ван Цешау, режисьорите на филма Никола Бошнаков и Георги Стоев-Джеки, както и с творческия екип, създал този впечатляващ документален портрет на един забележителен творец!
