Каква невероятна манджа с грозде - чак се чудя откъде да я подхвана. Не, сериозно, киберпънкът е солиден, било то и особен научнофантастичен жанр, макар че след "Мисия Вавилон" едва ли ще останете с подобно впечатление. Наистина, канадският фантаст Морис Дантек е от френски произход - а за френската фантастика е привично да е меко казано трудно смилаема - като интересите му варират от Ницше, през християнски футуризъм и шаманизма до критика на рок-музиката, което в един момент започва вече да намирисва, но все пак тук прочита и основното приготовление вече са направени. Поради което ни го сервират на филм. Следващото звено, Ерик Беснар, може и да не е най-брилянтният сценарист, раждал се на таз земя, но все пак е приличен - поне "Кеш" и "Новият протокол" съвсем не са толкова слаби ленти. Какво обаче получаваш? Пържен въздух. Сиреч, едно голямо нищо.
А именно това се случва в целите деветдесет минути на уж фантастичната лента - нищичко, но за сметка на това напълно изпразнено от смисъл и съдържание. В началото бе Туроп, професионален наемник - толкова отракан, че да ни го повторят няколко пъти, за да не останем евентуално с капчица грешно впечатление. Та, той е нает да прекара тайнствено момиче от Монголия до Съединените щати. Около тридесетина минути по-късно все пак разбираме, че това се развива в някакво апокалиптично бъдеще, а след още толкова - стигаме до безкрайно разочароващата развръзка, като се подмятат няколко банални критики към мегакорпорациите и комерсиализираната църква в общ план. След още тридесет, пък - е, по това време филмът е свършил, за всеобщо облекчение.
Споменавайки пънк, няма как да не се спрем и на символиката, която е жизненоважна част от него. За съжаление обаче, тя може би е оставена за някой друг филм, освен ако волгата с мрежа на прозорците, пренасяна насам-натам закачена за хеликоптер (с електромагнит) не е някакъв особен нов символ на нещо, с което видимо не съм запознат. А щом към нея добавим неодрания заек, който наистина от сърце се надявам да се е лишил от козината си преди да влезе в тигана (всъщност, за пръв път видях някой да пържи заек, освен да го реже с козината, естествено), както и обесеното куче, клонираните тигри и татуировката, която явно била емблема от известния гримоар "Некрономикон", и приключваме нещата. Наистина, не се чудете какво символизират.
Колкото до кибера - да, има някакво странно хиперсателитно меганаблюдение, поне докато е удобно, и мъничко баш кибер джаджи. Но пък има и някакви вируси, и някакви лагери, и още цял набор някакви неща, сред които за съжаление липсва едно - някаква взаимовръзка. Е, поне се разбира каква е конкретната цел на цялата дандания, като цел и смисъл в случая се разминават, без да се погледнат.
Всичко това е облечено в може би най-слабия диалог, с който съм се сблъсквал от невероятно дълго време насам. Към края откровено имах впечатлението, че не остана една едничка изтъркана екшън-фраза, която Вин Дизел да не избълва - в допълнение към факта, че изглежда изумително по-добре, ако просто гледа мръсно и мълчи. Или мълчи мръсно. По-лошото обаче е, че не каза и нищо друго. Иначе, що се отнася до играта му във филма - тя е в рамките на обичайната му, малко поза, малко мускул и мирис на пот, макар че с тъповатите фрази определено изглежда слаба. Партнират му Мишел Йео - същата работа - и младата французойка Мелани Тиери, която едва ли ще има много поводи да се гордее с изпълнението си. За малко се появява Жерар Депардьо, толкова дегизиран, че е почти неразпознаваем, изключая емблематичния си нос, както и Шарлот Рамплинг и Ламбер Уилсън.
Но, все пак, ефектите са доста прилични. А ако до тук още не сте се отказали да гледате "Мисия Вавилон", то остава да ви кажа едно - недейте. Никой уважащ себе си зрител не е заслужил подобно нещо.
0 гласа
луд филм
