Лисбет има дракон на рамото. Но това е последното, което виждаш в нея. Лисбет е странна. По какъв начин? По всички възможни начини. Лисбет има катранена коса и руси вежди. Тя е създадена от лепкава черна смола под звуците на Led Zeppelin в изпълнение на Трент Резнър (Nine Inch Nails).
Когато се ражда, от устата й излитат гладки, лъскави бръмбари. Лисбет има ускорен метаболизъм и не пълнее.
Тя обича черна кожа и има 10 пиърсинга по лицето (плюс два на зърната). Лисбет има най-странната прическа на света и бодливи обици спирали. Прилича на момче, но това всъщност е секси. Лисбет разсича пространството като кама. Тя може да зашие спукана вежда с конец за зъби, без да й мигне окото. Въздухът й е пропит с насилие. Тя може да смачка от бой крадец в метрото, без дори да си изпусне влака.
Лисбет смята по-бързо от калкулатор. Използва 100% от мозъка си, без да взима хапче като Еди Мора във "Високо напрежение". Тя е нърд и може да хакне компютъра на Марк Зукърбърг. Лисбет кара мотор по-красиво от Анджелина Джоли. Носи тениска с надпис FUCK YOU YOU FUCKING FUCK и обича да ходи по бельо. Сутрин сяда на кухненския плот с гол крак в мивката.
Лисбет е антисоциална. Никога не поздравява, нито се здрависва. Но пък не забравя да каже небрежно "Хей", преди да ти разсече бузата със стик за голф. Лисбет е уязвима и сексуална. Но не и когато я изнасилват. Когато я насилят, Лисбет се превръща в напаст божия, която ти го връща тъпкано. Защото Лисбет е луда. Да, можете да кимнете. Лисбет е луда. И умствено неспособна да се справи с ежедневието.
От плът и кръв
Едва ли можете да си представите как един режисьор може да вдъхне живот на подобен герой, но Лисбет е повече от истинска в последния филм на режисьора Дейвид Финчър "The Girl With the Dragon Tattoo". На български филмът носи името на книгата бестеселър, по която е адаптиран: "Милениум. Мъжете, които мразеха жените" по романа на шведа Стиг Ларшон.
Финчър едва ли има нужда от представяне, достатъчно е да споменем, че "Седем", "Боен клуб" и "Социалната мрежа" са негови. Лисбет е чудесно изиграна от Руни Мара, която помним от малката й, но значима роля на приятелката на Марк Зукърбърг в "Социалната мрежа", и която е напълно неразпознаваема тук.
Изкупление
Много е вероятно именно образът на Лисбет да е причината за успеха на романите в трилогията "Милениум". Тя е и най-личният герой за Ларшон. Самият той като млад е свидетел на изнасилване и цял живот е измъчван от мисълта, че не е успял да помогне на жертвата. Лисбет е своеобразно превъплъщение на желанието му да изкупи вината си и да възмезди всички насилници над жени поне в главата си.
Само преди две години трилогията беше екранизирана на шведски от режисьора Нилс Арден Оплев. Версията на Оплев беше с по-нисък бюджет от американската и по-скоро напомняше телевизионен кримисериал, така че очите на всички бяха приковани във Финчър с надеждата да вдъхне магията си в света на Ларшон. И той не разочарова.
Ледче в гърба
Героите на Финчър са живи и плътни, а попарената от слана Швеция действа като ледче, пуснато в гърба. В ролята на Микаел е Даниел ("Бонд! Джеймс Бонд!") Крейг, който тук е оставил безстрашната мъжественост за сметка на някои фини детайли от характера на Микаел Блукмвист - журналист, който разследва изчезването на младо момиче преди 40 години.
В неговия образ отново има голяма доза автобиографичност, защото самият Стиг Ларшон е разследващ журналист. Трилогията е базирана на собствения му опит и е издадена след нелепата му смърт през 2004 г.
Оказва се, че няма по-добър фон за детското пиано на Трент Резнър от снежния вятър, който сякаш е навсякъде в забравения от Бога Хедестад. Той се спотайва в къщите, свири под вратите, вие над морето, скърца по покривите и пее в стаята оттатък.
Ако пък сте фенове на Nine Inch Nails, този филм със сигурност ще ви спечели, защото той нямаше да е това, което е, без саундтрака на Трент Резнър и Атикъс Рос. (Не случайно миналата година двамата си тръгнаха с "Оскар" за музиката към "Социалната мрежа"). Но да не забравяме и заслугата на Enya, чиято песен никога не е използвана толкова сполучливо във филм.
Вкус на телевизия
Кинематографията на Джеф Кроненует, добре познат ни от "Боен клуб" и "Социалната мрежа", отново е близалка за очите - всеки един кадър от този филм може да се закачи на стената като произведение на изкуството. (Ако решите да го правите, препоръчваме ви вътрешността на найлоновото пликче, което те души, и снега, който видимо пука дърво и камък.)
За съжаление някъде на втория час идва момент, в който нито добрата музика, нито добрата кинематография могат да спасят филма от протяжността му. Същия проблем има и шведската версия, а американската не се различава много от нея по сюжет. Историята е толкова заплетена, че оставя неприятен телевизионен вкус.
Действието е прекалено буквално и му липсва дълбочина. Да, може би не му и трябва, но за жалост вече сме разглезени да я очакваме в големи количества от Финчър. Въпреки всичко "Мъжете, които мразеха жените" е прекрасно направен филм, пълен с пълнокръвни герои, приказна музика и скреж по кожата, но като че ли му липсва онази Финчърова съставка, която да го инжектира в сърцата ни.
Много благодаря на рецензента, че разказва филма, но и други хора са чели книгата, и други хора са гледали шведския филм. А тези които не са, чакат филма, а не рецензия за да разберат кой кой е във филма, и как седи на кухненската маса. Има ли вариант, в който да не се пускат тук рецензии (преразкази) на филми?. Написана така, рецензията (преразказа) на филма, ме навежда на мисълта, че Дейвид Финчър си е дал филма на авторката, за да му го оцени и направи задълбочен анализ.
За да напишете коментар, е нужно да влезете с Вашите име и парола.
Тя обича черна кожа и има 10 пиърсинга по лицето (плюс два на зърната). Лисбет има най-странната прическа на света и бодливи обици спирали. Прилича на момче, но това всъщност е секси. Лисбет разсича пространството като кама. Тя може да зашие спукана вежда с конец за зъби, без да й мигне окото. Въздухът й е пропит с насилие. Тя може да смачка от бой крадец в метрото, без дори да си изпусне влака.
Лисбет е антисоциална. Никога не поздравява, нито се здрависва. Но пък не забравя да каже небрежно "Хей", преди да ти разсече бузата със стик за голф. Лисбет е уязвима и сексуална. Но не и когато я изнасилват. Когато я насилят, Лисбет се превръща в напаст божия, която ти го връща тъпкано. Защото Лисбет е луда. Да, можете да кимнете. Лисбет е луда. И умствено неспособна да се справи с ежедневието.
Само преди две години трилогията беше екранизирана на шведски от режисьора Нилс Арден Оплев.
В неговия образ отново има голяма доза автобиографичност, защото самият Стиг Ларшон е разследващ журналист. Трилогията е базирана на собствения му опит и е издадена след нелепата му смърт през 2004 г.
За съжаление някъде на втория час идва момент, в който нито добрата музика, нито добрата кинематография могат да спасят филма от протяжността му. Същия проблем има и шведската версия, а американската не се различава много от нея по сюжет. Историята е толкова заплетена, че оставя неприятен телевизионен вкус.
1 гласа
Много благодаря на рецензента, че разказва филма, но и други хора са чели книгата, и други хора са гледали шведския филм. А тези които не са, чакат филма, а не рецензия за да разберат кой кой е във филма, и как седи на кухненската маса. Има ли вариант, в който да не се пускат тук рецензии (преразкази) на филми?. Написана така, рецензията (преразказа) на филма, ме навежда на мисълта, че Дейвид Финчър си е дал филма на авторката, за да му го оцени и направи задълбочен анализ.