Начало »

Новини

Рецензии „Лудия Макс: Пътят на яростта“ - хора, пътища, автомобили

„Лудия Макс: Пътят на яростта“ - хора, пътища, автомобили

Рецензии
„Лудия Макс: Пътят на яростта“ - хора, пътища, автомобили

05.05.2015, 10:28 | Видяна: 3594 | синефиш.бг | dalt | РЕЦЕНЗИЯ

Не стой прав на платформата!
(из поучителните указания за безопасно движение)

След трийсетгодишно отсъствие, култовият австралийски катаджия Макс Рокатански отново се връща на големия екран в четвъртия опус от франчайза. Въпреки новата му физиономия (Том Харди), той не е загубил нищо от независимия си каубойски нрав и е все така смел, готов да подаде ръка на слабите.

Лудия Макс: Пътят на яростта

Зрителите, които си спомнят, че Тина Търнър обяви на всеослушание в третия филм, че „Нямаме нужда от друг герой!“ вероятно са повярвали, че няма да има ново издание на приключенията на Макс в постапокалиптичния свят. Три десетилетия естетиката на „Лудия Макс“ беше имитирана, разработвана и осквернявана от различни повече или по-малко талантливи автори.

През това време, режисьорът Джордж Милър търпеливо натрупа признания, награди и отличия, за да се върне в киносалоните с триизмерно високоскоростно платно, ухаещо, според очакванията, на бензин, тестостерон, изгорели автомобилни гуми и дискове на спирачки.

Лудия Макс: Пътят на яростта

Този път Макс е заловен и малтретиран от „бръснатите глави“ – гвардия фанатизирани скинари, които боготворят вожда си Имортан Джо (Хю Кейз-Бирн). Когато едноръката принцеса Фуриоза (Чарлийз Терън) прави успешен опит за бягство на волана на грамаден влекач-цистерна, (гальовно наричан у нас „ТИР“), гнусноватият шеф на клана се ядосва основателно.

Причината е, че с принцесата са изчезнали и петте млади красавици от харема му. При внимателно вглеждане, зрителят би установил, че една от тях е в крайна фаза на бременност, което допринася за известно драматургично усложнение във филма. Гневът на деспота, изненадващият му бащински инстинкт и мисълта, че е жертва на предателство са мощният двигател (нека се възприема в пряко и преносно значение) на действието в „Лудия Макс: Пътят на яростта“.

Против волята си Макс се оказва въвлечен в това преследване, окован във вериги, с метален намордник на лицето. Леко разсейване от страна на пазачите му, дава възможност да намери отново свободата си. Макар и насред пустинята, героят се оказва на кръстопът.

Решението му е продиктувано както от благородното му чувство му за справедливост, така и от желанието му да не попада повторно в затворническата клетка отредена му при скинарите на Имортан Джо.

Лудия Макс: Пътят на яростта

Филмът е изключително висококачествено високо октаново екранно преследване в продължение на 120 минути, в които всички средства са позволени. Тези, които познават предишните приключения на Макс Рокатански, няма да се разочароват – към познатите автомобили-самоделки, приличащи на бронетранспортьори създадени от дизайнери-самодейци в нетрезво състояние, психопатите-щурмоваци, за които смъртта е дреболия, мутантите, арбалетите и веригите, в тази сюрреалистична опера Милър е включил пет красавици манекенки, покриващи невинността си с оскъдни бели парчета кенар, както и хеви-метъл камион, чиято цел е да повдига бойния дух на ордата. Въпреки създадената възможност, филмът не се подхлъзва по плоскостта на еротизма, като остава верен на идеята, че борбата срещу силите на Злото има свои приоритети.

Паралелът с предишните филми е неизбежен. „Лудия Макс: Пътят на яростта“ е отново вакханалия на дизайнери, гримьори и художници, обединили усилия в естетизацията на Хаоса. Филмът е терен за изява на развинтената изобретателост на асистент-режисьорите, работещи с каскадьорите, определено неспазващи мярката за сигурност, с която започва настоящия текст.

И не на последно място, този филм е христоматийно помагало за движение на камерата и монтаж на екранното изображение. Благодарение на тях, опростената сюжетна структура, следваща архетиповите клишета на най-елементарните комикси, приковава зрителя към креслото в киносалона с аудиовизуалния делириум от екрана.

Лудия Макс: Пътят на яростта

Няма да крия пристрастието си към персонажа на Лудия Макс, може би заради известна носталгия по младите ми години, а може би поради близостта му към класическата схема на приказките и уестърните. Джордж Милър отново си заслужава високата оценка, най-малкото заради идеята да изрови своя герой изпод натрупания пустинен пясък и да направи блокбастър за началото на летния сезон.

След като Тарантино включи Франко Неро в своя „Джанго“, очаквах да зърна в някое кратко режисьорско намигване Мел Гибсън, първообразът на истинският Макс Рокатански. Това, така и не се случи, но съм убеден, че следващият постапокалиптичен опус на Милър би поправил този пропуск. И се надявам да не се наложи да чакам още трийсет години.