Рецензии
"Куршум в главата" – рециклирането – процъфтяваща индустрия на Холивуд

Не пистолетът убива, а куршумите!
(из практическите наблюдения на Джими Бононо)

Любителите на екшън жанра от епохата преди Интернет вероятно пазят нежни спомени за двусерийния филм 48часа, (1982 и 1990), в който за нуждите на следствието, детективът Ник Нолти се сдружи с криминално проявения Еди Мърфи.

Вероятно мнозина си спомнят и за сътрудничеството на съветския милиционер Арнолд Шварценегер с чикагския полицай Джеймс Белуши (Red Heat 1988). Общото между тези заглавия е необичайното, стигащо до абсурд, сътрудничество и приятелство между персонажи, които са генетично предопределени да бъдат противници или поне, да не си оказват взаимна помощ.

Втората допирна точка на тези повече или по-малко сходни истории е името на режисьора Уолтър Хил, който с “Куршум в главата” предлага последния вариант на успешно кино-рециклиране. Този път, за нуждите на следствието по тежко углавно престъпление, младият вашингтонски детектив от корейски произход Тейлър Куан (Сун Канг) е принуден да застане рамо до рамо с Джими Бономо (Силвестър Сталоун) - професионален убиец с дебело досие.

Това, което ги принуждава да приемат присъствито на другия и да преглътнат професионалната си етика и гордост, е отмъщението – и двамата са загубили партньора си, а следите сочат една посока. И още нещо – двамата са привърженици на добре свършената работа, а това често пъти означава ефикасното физическо елиминиране на несговорчив противник и източник на конфликти, откъдето идва и името на филма.

Дуетът сработва трудно, тъй като офицерът Куан е добросъвестен и честен служител на закона, а Джими поема с твърда ръка ролята на наставник и с основание гледа на вашингтонския детектив като на новобранец. Пътят им преминава през срещи с гангстери, корумпирани полицаи и нечистъплътен адвокат, за да ги отведе до висшите политически сфери в Ню Орлеан и един убиец-психар.

Постепенно, те изработват успешен стил на работа, в който експедитивните методи на Бономо (Бобо за по-близките) допълват празнините в информацията събрана от Куан. Всичко е щедро подкрепено от юмручни аргументи и стрелково красноречие.

Към всичко това е добавена Лиса, независимата дъщеря на Бобо, покрай която той грейва и като загрижен баща. Когато на тазгодишната церемония по връчване на наградите "Златен глобус" Силвестър Сталоун застана до Арнолд Шварценегер, за да обяви една от наградите, бе трудно да се открие разлика в силуетите им.

Със сигурност и двамата имат нужда от костюм по поръчка, тъй като няма модна къща, която да шие конфекция за такива габарити. Зрителят на “Куршум в главата” има възможност да се запознае детайлно с резултатите от вложения от Слай Сталоун дългогодишен труд във фитнес-залата. С годините (вече 66!!!) Роки е загубил котешката си гъвкавост и придвижванията му са по-скоро сковани, но е натрупал мускулна маса, която е татуирал обилно.

Нарастналата физическа мощ на Рамбо му позволява с лекота да носи филма на плещите си. Сценарият е структуриран като уестърн и не предлага особено интелектуално напрежение на зрителя. Кинофеновете могат да идентифицират няколко бегли препратки към Механикът (версията от 2011) и към Източни обещания (2007).

Въпреки това, филмът определено има чар и той се крие в множеството детайли, носещи разликата в познатите клишета. Погледът върху конфликтите между поколенията, разсъжденията за ползата от модерни мобилни телефони и флаш-памет, привързаността на Бобо към марката бърбън Булет(Bulleit), както и абсурдния черен хумор на диалозите, могат да се приемат като приятелско намигване и закачка с публиката.

Това е сигурен знак, че авторите не се приемат насериозно и си дават сметка, че са далеч от реализма и дълбокия психологически анализ. А за успеха на един филм вдъхновен от поредица комикси, какъвто е “Куршум в главата”, това е жизнено важно.

dalt