Константин Василев Коцев, 04.06.1926 г., Истанбул, Турция – 04.07.2007 г., София, актьор.
Завършва право в Софийския университет (1950) и актьорско майсторство при проф. д-р Кр. Мирски във ВИТИЗ „Кр. Сарафов (1958). Дебютира в ролята на Иванчо Йотата („Чичовци” – по Ив. Вазов) в ДТ – Бургас (1958). Работи в ДТ – Бургас (1958 – 1959), Държавен сатиричен театър (1959 – 1985, 1988 – 1991), Театър „София” (1985 – 1988).
Театрални роли: Белведонски, Давид Осипович („Баня”, „Дървеница” – Вл. Маяковски), Брюлевич („Кандидати на славата” – Ив. Вазов), Айзенринг („Бидерман и подпалвачите” – М. Фриш), Сим („Старчето и стрелата” – Н. Русев), Владимир, Беят („Големанов”, „От много ум... Вражалец” – Ст. Л. Костов), Жевакин, Попришчин („Жентиба”, „Дневникът на един луд” – Н. В. Гогол), Гоца, Исай („Суматоха”, „Януари” – Й. Радичков), Тартюф („Тартюф” – Ж. Б. Молиер), Караулов („Предложение. Сватба. Юбилей” – А. П. Чехов),Ило („Кавказкият тебеширен кръг” – Б. Брехт), Художникът („Сняг” – В. Петров), Крутицки („И най-мъдрият си е малко прост” – А. Н. Островски), Матьо Бъклицата („Представянето на „Хамлет” в село Долно Туткаво” – И. Брешан), Г-н Тот („Семейство Тот” – И. Йоркейн), Собственик на куче („Максималистът” – Ст. Стратиев), Сами („Фунт стерлинг” – Ш. О’Кейси), Обуховски („Час пик” – Й. Ставински), Човекът („Обличане на Венера” – Д. Жотев), Ил („Посещението на старата дама” – Фр. Дюренмат) и др.
Кино роли: Жеко, д-р Колев, Гадателят, Бай Спиро („На малкия остров” – 1958, „Инспекторът и нощта”, „Езоп” – 1970, „Бягство в Ропотамо” – 1973, реж. Р. Вълчанов), Асистентът („Първи урок” – 1960, реж. Вл. Петров, Р. Вълчанов), Балас („Малки тайни” – 1968, реж. В. Щаудте), Васил Радев („Бялата стая” – 1968, реж. М. Андонов), Славов („Слънчев удар” – 1977, реж. И. Акташева, Хр. Писков), Пенсионерът Снегов („Топло” – 1978, реж. Вл. Янчев), Генади („Роялът” – 1979, реж. Б. Пунчев), Режисьорът („Равновесие” – 1983, реж. Л. Кирков), Пешев („Горе на черешата” – 1984, реж. М. Евстатиева-Биолчева), Поп Вечерко („Страстна неделя” – 1986, реж. Ив. Кавалджиев), Дядо Галушко („Време на насилие” – 1988, Л. Стайков), Гипсовите Атланти („Бащата на яйцето” – 1991, реж. А. Кулев), Загубен старик („Рапсодия в бяло” – 2002, реж. Ст. Москов) и др.
Има участия в телевизията и радиото.
Носител на национални награди и държавни отличия.
Константин Коцев е сред най-обичаните български актьори – остава такъв и след смъртта си. Неговата театрална дейност започва още на 8-9 годишна възраст в Детската театрална школа на Николай Фол. За чистотата на българския език се грижи съпругата на Фол Мария Бояджиева, там преподава и балерината Мария Димова. След школата Коцев участва в детската радиогрупа на Сия Янакиева с композитор Йосиф Цанков. В прогимназията попада при Данчо Маревски учител по литература, който прави театрални групички и оркестър. Закърмен с обич към театралното изкуство актьорът не кандидатства ВИТИЗ, а започва да учи право в Софийския университет. Още там приятели провокират бъдещия театрал да се премести в театралния институт, но Константин Коцев остава в правния факултет и завършва право.
Едва след това той влиза във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” и завършва актьорско майсторство при при проф. д-р Кр. Мирски. От тук нататък започва творческия път на Коцев. С многобройните си роли в театъра и киното той остава в аналите ни като абсолютен класик. Един от малкото, които превръщат всеки сценичен етюд в интелектуална игра. И днес той е останал в паметта на всички с най-бързия и най-хапливия език в арт гилдията.
„... Отначало в театъра всичко беше добре, докато не дойдоха тези награди и звания. Това го казвам абсолютно сериозно. Като постъпих в Сатиричния, седим и приказваме, не само защото бяхме съвсем млади, но и защото човек гледа само ролята си. А почнеш ли да гледаш вече настрана – я звание, я медал – това ме ужасяваше. Хората стояха не един до друг, а един срещу друг. А имаше и такива, които ги предизвикваха с категоричните си оценки: този „да”, този е „най”... В края на краищата всеки човек свети със собственото си име и няма нужда от поставяне на допълнителни лампички: народни, заслужили...
...
В мене няма нищо несъзнателно. Юридическата наука ме научи всичко да анализирам. Вникване, анализиране, излизане – такива са случаите на решаване при правните казуси. Преди години определени театрални правила са определяли: тази ще играе субретката, тази любовницата, този дебел глупак, този тънък глупак... А не се вземало предвид, че големият артист е художник. Той рисува образа, не се идентифицира с него. Това е правилото на моя живот. Тъй че това в мене е било абсолютно съзнателно. Аз винаги съм бягал от възможността някой да каже, че тази роля е за мен. Стремял съм се да отдалеча образа колкото се може повече от себе си. ... Когато човек вярва и когато рисува, това, което рисува, го прави различно от другите образи. ... Човек, като вземе една роля, трябва да я направи, да я приближи до себе си, да я обогати. Например Сим от „Старчето и стрелата”. Това не е образ – има само един монолог. Но ти търсиш героя преди монолога и след монолога. И в това абсолютно си вярвахме а Методи (Методи Андонов). Измислихме неща като поведение, които ставаха мълчаливо, без приказки, с движения само. И стана плътен образ.”
Из интервю на Надежда Атанасова, публикувано в сп. Театър, бр. 5-6/1995, с. 28-30.
|
