Филмът прилича на счупена кукла, захвърлена в някой ъгъл на прашния таван, която един ден намирате случайно и с носталгия си спомняте каква е била “приживе”.
Ако обичате вълшебния, суров, наивен, психарски, ироничен, саркастичен, психеделичен, пародиен, свиреп, натуралистичен, злобничък, закачлив, откачен, въображаем, магичен свят на Тери Гилиам, в никакъв случай не гледайте “Земя на приливите”. Рискувате да ви се доповръща. Филмът прилича на счупена кукла, захвърлена в някой ъгъл на прашния таван, която един ден намирате случайно и с носталгия си спомняте каква е била “приживе”.
Непоносим в съзерцателната си протяжност, “Земя на приливите” остава далеч под нивото на всички пъстри “своеволия”, родени от творческото въображение на Тери Гилиам. Началото изглежда обещаващо: малката Джелиза-Роуз преобръща жестокото стечение на обстоятелствата, наречено живот, в грандиозно пътуване в стил Страната на чудесата, в която попада Алиса. За съжаление, буквално-гадно-натуралистичният привкус, който нито за миг не е спестен на зрителите, е ужасно самоцелен и доминиращ в тази тъжновата философска приказка за момиченце, което живее насред нищото, загубва родителите си и трябва (защо всъщност?) да посрещне (неясно как) бъдещето. Жестокостта на съдбата към малкото момиче бързо прераства в безмилостност на режисьора към неговите почитатели и също като Джелиза-Роуз ние се оказваме изоставени в един свят, в който освен майка булимичка и баща токсикоман единствените ни приятели са откачено момче и още по-откачената му майка...
Ирационалните фантазии, съхранили тъжен спомен за визуалния стил на Тери Гилиам, жално надничат от екрана. Джеф Бриджис се разпада (буквално) пред очите ни. Музиката е почти толкова натрапчива, колкото самата история, а ако пътьом се запитате какво всъщност гледате, значи е време да напуснете салона... И да се надяваме, че този възприеман от самия Тери Гилиам като “много авторски филм” е само кратко (не)лирично отклонение в колоритната му разказваческа кариера.
