Екранът потъмнява. Зрителите мълчат. Мълчанието продължава още минута и след като лампите в салона светнат. „Катин" трябва да се гледа дори и заради тази минута в повече. Минута мълчание.
В „Катин" (номинация за „Оскар" за чуждоезичен филм ) Анджей Вайда, 82-годишният класик на полското и световно кино, разказа историята за майките, жените и дъщерите на полските офицери, екзекутирани през 1940 от НКВД по заповед на Сталин. Историческа справка: на 1 септември 1939 г. войските на Вермахта нахлуват в Полша и бързо установяват пълен контрол над страната.
На 17 септември от изток – в съответствие с договора Молотов-Рибентроп – в Полша влиза и Червената армия. Около 20 000 (в различните сведения бройката варира от 18 до 25 хиляди) полски офицери – предимно мобилизирани няколко месеца по-рано учители, инженери, лекари, които така и не участват във военни действия, попадат в плен и са отведени в Русия. Сред тях е бащата на Вайда.
През 1942 Германия вече е окупирала западните части на Русия, когато в местността Катин, близо до Смоленск, строителни работници се натъкват на масов гроб, пълен с още неразложилите се тела на полските офицери. Пропагандният отдел на Вермахта пази всичко в тайна до пролетта на 1943, когато оповестява зловещата находка и обвинява, че поляците са разстреляни по заповед на Сталин през пролетта на 1940 г. Свикана е и независима комисия от Международния червен кръст, в която участва и българският патолог проф. Марко Марков. Комисията потвърждава, че убийствата са станали през 1940.
През 1943 руснаците си връщат обратно района на Катин, правят повторна ексхумация и обявяват, че поляците са убити през есента на 1941 – тоест от германците. Това си остава и официалната версия за клането през следващите 50 години, поне в страните от бившия социалистически лагер. Едва през 1990 Горбачов признава вината на Русия.
Елцин разсекретява архивите по случая, от които става ясно, че разстрелите действително са извършени през април и май 1940 година от части на НКВД (което не пречи на голяма част от руските медии днес да се възмущават от филма и да го наричат фалшификат). „Задачата ми е рискована", споделяше режисьорът в интервюта, „…да разкажа за събития, които нямат живи свидетели.
Впоследствие някои от палачите са били ликвидирани, а останалите са умрели". За щастие са останали достатъчно документални източници, като например решението на „сталинското” Политбюро за разстрела на хилядите полски офицери. „Четох също спомени и дневници на някои от убитите и на членове на техните семейства... Това беше стабилна историческа база", обяснява режисьорът.
През по-голямата част от филма е показан живота на жените, сестрите и родителите на отведените в Русия офицери. След освобождението на Полша родствениците на загиналите се опитват да кажат истината, но уви, новата власт, напълно вярна на СССР, ги принуждава да живеят в лъжа, като обръща фактите и хвърля вината върху немците. В „Катин" Вайда, разбира се, не прощава и на тях – докато руснаците разстрелват офицерството в гората край Смоленск, немците избиват университетските преподаватели и останалата интелигенция направо в университетските сгради. Сред руснаците все пак има и един положителен образ – този на съветски офицер, който знае какво предстои и се опитва да спаси поне една от роднините. Но за Вайда, а и за повечето поляци, и фашизмът, и комунизмът са еднакво зло.
Историческата трагедия на Полша е, че се е оказала между чука и наковалнята... Развръзката на филма е реконструкцията на самите убийства. Разстрелващите екипи работят като добре смазан механизъм, това е система с натрупан вече богат опит. Жертвите се отвеждат в залята с кръв стая или директно пред изкопан ров в гората.
Изстрел в тила, човекът пада, водят следващия. Хладнокръвно, делово, без патос и драма. Главната тема във филма все пак е търсенето на истината и неприемането на лъжата. Във вече освободената от фашистите Полша син на загинал офицер пише истината за смъртта на баща си в анкета при постъпване в университет. Заставят го да препише молбата си. Сестрата на убит поручик сменя датата на смъртта на надгробната му плоча от 1942 на 1940 и веднага е арестувана. „Защо искаш да живееш с мъртвите, вместо със живите?", пита я нейна близка.
Отговорът казва всичко: „Аз избирам да живея с жертвите, вместо с убийците им!" В последните кадри на филма булдозер засипва рова с труповете на офицерите. Екранът потъмнява. Зрителите мълчат. Мълчанието продължава още минута и след като лампите в салона светнат. „Катин" трябва да се гледа дори и заради тази минута в повече. Минута мълчание.
На 17 септември от изток – в съответствие с договора Молотов-Рибентроп – в Полша влиза и Червената армия. Около 20 000 (в различните сведения бройката варира от 18 до 25 хиляди) полски офицери – предимно мобилизирани няколко месеца по-рано учители, инженери, лекари, които така и не участват във военни действия, попадат в плен и са отведени в Русия. Сред тях е бащата на Вайда.
През 1943 руснаците си връщат обратно района на Катин, правят повторна ексхумация и обявяват, че поляците са убити през есента на 1941 – тоест от германците. Това си остава и официалната версия за клането през следващите 50 години, поне в страните от бившия социалистически лагер. Едва през 1990 Горбачов признава вината на Русия. 
През по-голямата част от филма е показан живота на жените, сестрите и родителите на отведените в Русия офицери. След освобождението на Полша родствениците на загиналите се опитват да кажат истината, но уви, новата власт, напълно вярна на СССР, ги принуждава да живеят в лъжа, като обръща фактите и хвърля вината върху немците. В „Катин" Вайда, разбира се, не прощава и на тях – докато руснаците разстрелват офицерството в гората край Смоленск, немците избиват университетските преподаватели и останалата интелигенция направо в университетските сгради. Сред руснаците все пак има и един положителен образ – този на съветски офицер, който знае какво предстои и се опитва да спаси поне една от роднините. Но за Вайда, а и за повечето поляци, и фашизмът, и комунизмът са еднакво зло.
