Интервюта
Интервю с режисьора и актьорите на "Извънредно специални пратеници"

ИНТЕРВЮ С ФРЕДЕРИК ОБЮРТЕН (РЕЖИСЬОР)
 
На кого му хрумна идеята за журналистическата измама в „Извънредно специални пратеници”?

За да пишеш комедия, трябва да можеш да си представяш. Да си представиш, че Ален Шаба може да е куче, че Арнолд Шварценегер може да е брат-близнак на Дани де Вито... След освобождаването на Флоранс Обена, Манюел Мюнц, продуцентът, и Симон Мишаел, един от сценаристите, си „представиха”, по време на една вечеря, история, в която целият случай може да е фалшив. Казаха си: „Ами ако журналистката през цялото време е била във ферма в Ларзак.” Всичко започна от тази идея.

Разпространяването в интернет на видеоклип от „Извънредно специални пратеници”, в който Жерар Жюньо и Жерар Ланвен са преоблечени като заложници, повдигна много спорове. Обвиняват ви, че се шегувате със сериозна тема...

Тази полемика леко ме изненадва, най-вече от страна на хора, които не са гледали филма. Вземането на заложници е само един аспект от сценария, точно толкова, колкото и ролята и методите на медиите, силата на образа и на звука...

Очевидно сме много чувствителни към съдбата на заложниците в света, не сме глупаци! Не искаме да изпадаме в дебелашка пародия. Потърсил съм документирани доказателства и в никакъв случай не исках филмът да показва жестокостта на такава ситуация. Впрочем мисля, че зрителят много бързо разбира, че сме в областта на комедията. В този ред на мисли можем да се запитаме дали Жерар Ури имаше правото да зачеква темата за подигравателното мъчение в "Голямата разходка"... Терористите в края на "Извънредно специални пратеници" приличат на немците, които преследват Бурвил и дьо Фюнес във филма на Ури, това са фарсови персонажи. Не се пролива кръв. Въпреки това, признавам, че нашата сатира на медийния свят, на манипулацията на общественото мнение и на бизнеса с благотворителността е по-остра. Там нарочно подсилихме нещата.



Може ли да се случи подобна история?

Всичко можем да си представим. При наличието на сателитни телефони и липсата на надеждност на предаваната чрез интернет информация, всички елементи на сценария са правдоподобни. Симон Мишаел, бивш член на отряд за борба с тероризма, и Жак Лабиб, бивш известен репортер от RTL – двамата сценаристи, знаят за какво говорят. Аз самият съм син на журналисти, израснал съм в редакциите и в тази атмосфера. При всички положения, за да се получи историята, трябваше да е много достоверна на всички нива. Чак до декорите в радиото, снимачната площадка в телевизията, в Ирак... Относно фалшифицирането, родителите ми ми разказаха, между другото, че по време на войната в Индокитай един радиорепортер карал хората да вярват, че е в котловината на Диен Биен Фу, като имитирал характерния шум на военни действия от хотелската си стая в Ханой! Най-интересната страна на тази история е спиралата, в която попадат персонажите и която ги кара да си измислят въз основа на реални събития. Това са журналисти, търсещи сензация и информация, попаднали в безизходно и много заплетено положение. Не сме изправени пред безскрупулни измамници, случва им се за пръв път.
 
На кого му дойде идеята да събере Ланвен и Жюньо?

Идеята беше на продуцента, Манюел Мюнц, и на неговите хора. И трябва да ви кажа, че бяха много подходящи. Защото наистина мисля, че Ланвен и Жюньо са в най-добрата си форма и показват страхотна игра във филма.

Този жанр филми очевидно напомня за филмите на Франсис Вебер. Вие самият дори сте бил асистент в „Бегълците”...

Да, филмът е в традицията на комичното дуо по френски маниер. Подобно на филмите на Жерар Ури, някои на Клод Зиди. Надявам се, че алхимията на двойката е успешна. Това съучастничество в работата между двама големи актьори и техните партньори, което се поражда с лекота. Това, което също много ми харесва във филма, е човечността на персонажите: мечтателната и поетична натура на много наивния Пусен, противопоставена на гранитния къс Бонвил, притиснат от сантименталната си вина и професионалния кодекс.



Вие сте бил сценарист и монтажист, дори ви се е налагало да композирате музиката на филмите ви. Помагат ли ви в режисурата тези различни професии?

Разбира се, това е част от работата. По образование съм музикант, работил съм в театъра с Марсел Марешал... Може би ще прозвучи назадничаво, но ми е трудно да разбера как може днес да се поверява режисурата на един филм на някого, който не познава всички страни на професията. Когато поискам заснетото на филм от 30 метра и ми кажат, че ще са нужни час и половина, за да се монтира, знам защо е така. Режисьорът трябва винаги да е наясно с всичко, което се случва на снимачната площадка и особено да е много съсредоточен върху актьорите си. Без да прозвучи нескромно, аз мисля, че моята роля е да служа на филма, да направя най-добрия възможен избор. „Извънредно специални пратеници” не служи за показ на моите способности или на моя кинематографичен „стил”. Аз служа на историята. Ако използвам думите на Жерар Жюньо, „има голяма разлика между това да знаеш и това да можеш.”

Накрая да се спрем на още една любопитна подробност, появявате се като „актьор” във финалните надписи на „Под слънцето на Сатаната” на Пиала...

Така е, въпреки че нямам никакво влечение към актьорството. „Под слънцето на Сатаната” ми повлия много силно. Снимките бяха незабравими и много интензивни. Бях асистент режисьор и Морис много използваше в сцените хората от екипа. Имам една сцена, където играя млад дякон с тонсура. Цяла сутрин беше хвалил добрата ми игра, а след обедната почивка изведнъж вече не ставах за нищо! Това е неговият начин да тласка хората, и най-вече себе си, към съвършенство. Никога няма да забравя урока на тази взискателност. 



ИНТЕРВЮ С ЖЕРАР ЛАНВЕН (ФРАНК БОНВИЛ)
 
Във филма играете репортер. Какви връзки поддържате с журналистите?

Както навсякъде, и сред тях има и хубави хора, и тъпаци. Военните репортери, хората, които са на мястото на събитието в горещите точки, винаги са ме впечатлявали. Те рискуват живота си, за да ни информират, много им се възхищавам. Но когато работата на журналиста се състои в това да каже, че „Къмпинг” е филм за дребни душици, тогава уважението ми е по-малко. Защото 5 милиона дребни душици са се разходили да го гледат в киносалона, 9 милиона са го гледали по телевизията. Значи и аз съм дребна душица. Ами така да е.
 
Нямате приятели журналист...

Не живея в Париж, не се срещам с тях. А и такива приятелски отношения пречат на безпристрастността. Но пък се запознах с репортера Роже Ок, който е бил заложник в Ливан. Не сме точно приятели, но понякога пием по нещо заедно, говорим си...



Слуховете казват, че е гледал един от филмите ви, „Специалистите”, докато е бил отвлечен...

Да, дори касетата му я дал тъмничарят, защото не създавал проблеми. На другата сутрин го хванали на покрива, докато бягал! Филмът му дал импулса. Разказа ми го, когато се запознахме. Впрочем Роже Ок е гледал „Извънредно специални пратеници” и много се забавлявал. Нищо общо с Робер Менар, който твърди, че се подиграваме на заложниците. Разбира се, че не е така, ние имаме много повече уважение, отколкото той си мисли. Но свойство на комедията е да говори за света, в който живеем. А в този свят журналистите фалшифицират информацията си... Измамата съществува на всички нива. Можем да си спомним случая с Патрик Поавр д’Арвон, когото уважавам, но който се изложи с прословутото интервю с Фидел Кастро. Дори Джордж Буш е давал подправена информация на пресата, която я повтаря на хората. Един радиожурналист, чието име няма да спомена, ми призна, че е коментирал една сватба уж пряко от Монако, докато всъщност е бил в Ла Курньов!
 
Съобразявали ли сте се с някакъв кодекс за ролята на Бонвил? Облекло, език, поведение?

Не точно. Но избрах да се обличам изцяло в черно. С черно кожено сако, тениска, панталон и обувки. Защото този човек трябва да може бързо да се адаптира към всяка ситуация, с едно щракване да мине от Париж в Ирак.

Имате слава на човек, който се намесва в сценариите и диалозите. Такъв ли беше случаят тук?

Да, но имаше причина. Неприятна причина. Сценарият за „Извънредно специални пратеници” не е писан за актьори на нашата възраст, а за хора на около тридесет години. Някои сцени не бяха подходящи, трябваше да се адаптират. Но всеки актьор има своя гледна точка, не всички сме еднакви. Има послушни, лениви, бъркащи се в чуждата работа, ентусиасти, хубави хора. А има и кретени.



Обичате да играете в дует в киното, но още не бяхте закачил Жерар Жюньо сред трофеите...  

Да обичаш дуетите означава да обичаш актьорите. Когато ми предложат дуо с Жерар Жюньо, не мога да откажа. Той присъстваше при моите първи стъпки, бе един от първите, които ме подкрепяха. Честно казано, въпреки че винаги е бил добър актьор, играта му в началото не съответстваше точно на това, което търсех. Но с възрастта придоби опит и започнах да гледам на него по различен начин. Той вече не е комик. Ако разсмива хората, то го прави с емоция.

Какъв тип актьор е той? Стресиран, перфекционист?

„Лежерен” тип. Обича да похапва, да пийва, като мен. Несъмнено е правил грешки в избора на някои филми, както и аз. Но при всички случаи е работяга, открит човек, който се отдава на сто процента на това, което прави.

Имате ли желание и вие като него да се заемете с режисура?

Да, мисля за това. При мен всичко се случва на десет години. След две години, когато стана на 60, ще престана да съм актьор, поне за другите. Започвам да се уморявам от очакването на роли, актьорите очакват твърде много. Сега ми се иска да налагам гледни точки, а не га ми ги налагат на мен. Искам това, което знам, да е в служба на другите. Уморен съм от всичко, което съм правил преди – моите виждания, грешките ми, да не си мълча, да не признавам, че има по-добър, да не правя първата крачка... Това вече не ми е приятно. Поне извърших своята революция в система, която не допуска революцията. Да започнеш на 60 години с дух на боец, с желание за сценарии и за нови срещи – това за мен ще е като възраждане.



ИНТЕРВЮ С ЖЕРАР ЖЮНЬО (АЛБЕР ПУСЕН)
 
Познавате Жерар Ланвен от тридесет години. Какъв е първият ви спомен за него?

Продаваше дънки и Мартен Ламот го беше наел да му помага да построи театъра си. Видях го в най-първата му пиеса, беше страхотен. Красив, забавен, харизматичен... За нас, които бяхме учили няколко години, това беше изнервящо! Имаше малка роля в „На героите не им измръзват ушите”, аз също – в „Няма да получите Елзас и Лотарингия”, срещнахме се, без всъщност да играем заедно. Но така стана по-добре, със сигурност преди толкова години нямаше така добре да влезем в ролите си.

Няма ли сблъсък на егото при вас? От сорта „моята гримьорна е по-голяма от твоята”?

Минахме тази възраст. Жерар има много хубава кариера, и аз не се справих много зле, уважаваме се взаимно. А и продуцентите бяха достатъчно интелигентни, за да не карат единият да пътува в бизнес класа, а другият – в икономична!

Ако ви кажа „комично дуо”...

Ще ви отговоря, че това е една от причините да приема филма. Жерар Ланвен познава добре този вид филми, защото е снимал много такива, особено с Мишел Блан („Да вървиш в сянката”), Бернар Жиродо („Специалистите”), Беноа Поолвьорде („Кюфтето”)... Аз имам малък опит. Освен „Тандем” на Парис Леконт, в който също играех звукооператор, рядко съм участвал в такива филми. „Извънредно специални пратеници”, който може да се разглежда и като комична версия на „Тандем”, ме подсети за модерен вариант на „Pour 100 briques t'as plus rien”, в който си партнирах с Даниел Отьой.



Вече сте познавал Фредерик Обюртен, режисьорът, тъй като сте играл в неговия „Волпоне” на телевизионния екран...

Да, получи се много добре. Към Фредерик се отнасяха доста зле, когато направи катастрофалния римейк на „Сан Антонио”, неуспешен филм с Ланвен и Депардийо. Същите, които го повикаха да режисира – няма да кажа имената им – го държаха отговорен за провала на филма. Затова когато бяха споменати няколко режисьора за „Извънредно специални пратеници”, Жерар Ланвен държеше той да участва в проекта. Нормално беше да му се даде шанс. И мисля, че той се справи много добре.

Как реагира Жерар Жюньо режисьорът, когато трябва да се нагърби само с ролята на актьора. Бърка ли се във всичко?

Точно обратното. Толкова е трудно да се режисира филм, толкова е поглъщащо, че когато съм само актьор, се задоволявам с тази роля. Разбира се, мога да обсъждам техниката на работа, ако ме питат. И понякога ми се случва да се ядосвам, когато режисьорите умножават ъглите на камерата, без да могат да изберат някой от тях. Но случаят с Фредерик не беше такъв, той е истински професионалист.

Преди появата си филмът вече предизвиква полемика. Най-вече за това, че показва отвличане на заложници. Можем ли наистина да се смеем на това?

Как е възможно да се мисли, че ние не осъзнаваме жестокостта на отвличането? Знам, че сценарият на „Извънредно специални пратеници” е изплашил мнозина. Осъзнавам го напълно. В такъв случай Жерар Ури не е имал право да направи „Голямата разходка”, защото Втората световна война е взела 18 милиона жертви. Не бива да се забравя и че една е загинала, отклонявайки самолет, след като е искала да се забрани „Приключенията на равина Якоб”. Смятала е за недопустимо, че човек може да се смее на помирението между евреи и араби. Във всеки случай, когато гледат филма, зрителите ще разберат, че той в никакъв случай не е спорен.



Нищо ли не събуди съмнения, когато четохте сценария?

Техниката на сценария е страхотна, несравнима. Историята за двама журналисти, затъващи все повече, защото са започнали да лъжат и трябва да измислят нещо, за да се измъкнат... Не можех да се откажа от такава „традиционна” комедия. Като казвам „традиционна”, в това не влагам никакъв подигравателен смисъл. Имах съмнения единствено за цинизма. Аз и Жерар не искахме да има цинични диалози или да поучаваме. Целта ни изобщо не беше да кажем, че всички журналисти са мошеници.

Но и не са света вода ненапита...

Не, разбира се. И когато говориш с тях, езиците се развързват, виждаш, че част от професията не винаги е много чиста. Има и награда на „Еssо” за най-добрия измамник, изобличен от самите журналисти! Но това засяга само една малка част, тези „каубои” не винаги се гледат с добро око от колегите си. В сценария ни интересуваше повече иронията на ситуацията. Да покажем, че настоящите средства за комуникация – интернет, сателит, променят информацията. В някои случаи се информираш по-добре, като си седиш у дома, вместо да не мърдаш от хотел „Палестина” в Ирак с информация, давана ти от американците.

Лесно ли се носи името Албер Пусен?

В началото трябваше да се казва Питьо! Това е истинското име на звукооператора, който е вдъхновил създаването на героя. Запознах се с него, колекционира ситроени, по-прочут репортер в живота, отколкото във филма. Симон Мишаел измисли името „Пусен”, с което стават разни шегички.



Носили ли сте друг път толкова неудачно име в киното?

Не мисля. Бил съм Бернар Морен, не е много оригинално, Феликс Дядо Коледата, Жан-Бат скаута, Пино ченгето, което е малко по-смешно... В „Най-голямата женска надежда”, в който дъщерята на моя герой ставаше актриса, имах много особено име – Ранс. За да контрастира с бляскавата страна на системата за звезди. Актриса с името Летиция Ранс – ужасно е! За господин Батиньол, за когото търсехме подходящо име, сценаристът случайно мина покрай площад „Батиньол” и му щракнало... А в „Розово и черно”, бъдещият ми филм, имам много хубаво име, казвам се Пик Сен Лу, в чест на една марка вино, което много харесвам.


ИНТЕРВЮ С ОМАР СИ (ДЖИМИ)

Моят персонаж

Джими е близък с Франк Бонвил, нарича го „чичо”! Той му е много повече от приятел, по-скоро му е като баща. Фредерик Обюртен настоя да има бащинска страна в отношенията. Джими става съучастник в измамата на Франк и Албер, като ги подслонява в хамама си в Барбес, докато всички мислят, че те всъщност са в Ирак. Може би трябва да се уточни, че той е хомосексуалист... Не ми е за пръв път, вече съм играл такъв в „Кашонът”. Но не исках да подчертавам тази особеност. Той е нежен и мил, но не е женствен. Нищо общо с героите ми гейове в „Сервизно обслужване” в предаването по Канала!

Моите партньори

Вече се бях запознал с Жерар Ланвен в „Кюфтето”. Но имах повече сцени с Хосе Гарсия, затова сега бях много доволен, че мога да играя наистина заедно с него. На снимачната площадка той не се държеше толкова бащински, колкото като голям брат, беше много успокояващо. А Жерар Жюньо за мен е човекът от „Les Bronzés”, „Дядо Коледа е боклук”... Не е много оригинално, знам, но съм фен. Сега, когато партньор ми е „Феликс”, се хваля пред цялото семейство!



Моята кариера

За сега съм още стажант. Чакам някой да дойде да ми подпише документите, за да получа договор. Най-първата ми роля в киното беше в „Нашите щастливи дни”, късометражният филм, който вдъхнови заснемането на пълнометражния. Много бързо ми се хареса, казах си: „забавляваш се, хубаво ти е, тогава - защо не?” И така започна всичко. Този занаят за мен до сега е просто стечение на обстоятелствата, на приятни изненади... Не съм го търсил, но се възползвах от възможността, използвах шанса си до край.

Моите проекти

Предстоят доста неща, сред които „Крал Гийом” на Пиер-Франсоа Мартен-Лавал. Появявам се за кратко в „Сафари” на Оливие Бару, после ще ме видите в „Толкова близки” на Накаш и Толедано, режисьорите на „Нашите щастливи дни”. А в този момент се снимам в новия филм на Жан-Пиер Жьоне.


ИНТЕРВЮ С ВАЛЕРИ КАПРИСКИ (ФРАНСОАЗ ПУСЕН)

Моят персонаж

Франсоаз Пусен, медицинска сестра, родена в Лимож. Запознава се с Албер Пусен в болницата, когато идва, защото е ужилен от стършел. Много романтично! В работата съм в много строга обстановка – картони, рецепти, доклади – и мисля, че Франсоаз си е представила нещо вълнуващо, когато е видяла този звукооператор, колекциониращ стари автомобили – представяла си е как тръгва по пътищата с него, посипана със звезден прах от шоубизнеса, а се оказва в апартамент в предградията и все още чака. Много обичам да започвам от костюма и на фризьорката й хрумна гениалната идея да ме направи като през 70-те, с изправени кичури и много дълъг бретон, малко като Франсоаз Арди. Това промени поведението ми, движенията ми... След това е интересно развитието на персонажа ми. От срамежлива и отдръпната, тя най-накрая се разкрива, чувства се погълната от мисията, екзалтирана, наелектризирана. Благодаря на Фредерик Обюртен, че ме избра, не ме виждат често да играя такъв тип герои.



Моите партньори

Трябва да призная, че идеята да играя с двамата Жерардовци беше като черешката на тортата. Не ги познавах. Държаха се много покровителствено. Ланвен ми напомня на Лино Вентура, леко старомоден, малко мълчалив, слуша другите, а Жюньо е изключително концентриран, безпогрешен. По време на снимките често забравях, че съм актриса, и ги гледах как играят, като в театъра! Дадох си сметка до каква степен е важен ритъмът в комедията. Прословутата „малка музика”, премерена до последния тон. Ако не сте в темпо, всичко се проваля. Тяхното дуо работи чудесно по контраста между двамата. В една сцена, където трябва да се ядосам, Жюньо беше в регистъра на „малкото момче, направило голяма беля”, докато Ланвен приличаше на някакъв Рамбо, който вече не знае какво да направи, за да помогне на приятеля си. Беше много оригинално!

Моята кариера

Не обичам много равносметките... Не съм играла много в комедии, участвах в няколко, докато бях много млада, в „Циганката” например. Но не се чувствах добре, нямах никакво чувство за хумор! (смее се) Днес живея сред хора, които не престават да ми помагат, вече съм по-разкрепостена, по-свободна... А това си пасва добре с духа на комедията. Паскал Тома, който ми даде ролята на възрастна твърде набожна жена в „Кутрето ми ми каза”, разбра до каква степен обичам да се променям, да се преобличам, а ми го предлагат рядко. Сега ми се иска да повторя преживяното. Дори ми се иска да стигна още по-далеч в абсурдното или в странното!

Моите проекти

Отново започвам в театъра адаптацията на „Лица” на Касаветис, който вече сме играли една година. Това е трагедия в много рокендрол постановка. Играя и много антипатичната измамна добра приятелка на Елен дьо Фуржерол в „Измамницата”, друга комедия, която ще излезе скоро.


ИНТЕРВЮ С АН МАРИВЕН (КЛЕР)
 
Моят персонаж

Клер Моние, на около тридесет години, млада жена със силен характер, много амбициозна, от 5 години работи заедно с Бонвил, нейният ментор. Влюбена е в него... Може да изглежда малко клиширано, но има доста млади журналистки, които си падат по репортерът звезда в редакцията им. Честно казано, не знам дали това трябва да се публикува в пресата – но не моята героиня ме накара да приема ролята си във филма. Фредерик Обюртен още отначало беше много искрен с мен, не ме подведе за ролята – Клер Моние съществува най-вече чрез Франк Бонвил и имах известно усещане, че играя жена, която чака мъжът й да се върне от фронта! Приех „Извънредно специални пратеници” най-вече за да се озова между двамата Жерардовци...

Моите партньори

Ланвен и Жюньо представляват толкова много неща за мен. „Да вървиш в сянката” за единия, „Les Bronzés” за другия... Цялото ми юношество. Когато бях по-млада, бях лудо влюбена в Ланвен! Те идват от една и съща среда – „Кафенето на гарата” или „Сплендид”, но имат много различно виждане за професията. Страшно много ми хареса да работя с тях. Нямаше нужда да се опознаваме предварително. Не се опитаха да го играят „стари кучета” пред мен. Забавлявах се като луда с Жюньо, които разказва безкрайни вицове, чийто край забравя, а Ланвен се държеше по-бащински. Казваше ми да внимавам за някои хора, да се пазя от този или онзи „смотаняк”... Няма да цитирам имена!



Моята кариера

След излизането на „Bienvenue chez les Ch'tis”, кариерата ми върви много добре. Обожавам филма на Дани, много се гордея с него, но си казвам, че не е кой-знае какво. Не е като да започвам от нулата, вече бях играла преди. И изведнъж насочват прожекторите към мен, получавам безброй сценарии... Странно е. В същото време съм доволна, че се случва сега. Чувствам се по-зряла от преди, мога повече да се отдръпна, за да погледна нещата отстрани, по-малко ме вълнува какво ще кажат другите. Много се забавлявам. Но не се заблуждавам, днес съм аз, утре може да е друга...

Моите проекти

За щастие не ми предлагат само роли като в „Ch'tis”! би било твърде ограничено. Но пък получавам много комедии. Само че аз имам различни желания. Трябва да кажа, че френските сценаристи трудно пишат за жени... Рядко се срещат хубави роли. Скоро ще ме видите в „Ще ти липсвам”, филм на Аманда Стерс.