Тези, които са запознати с географията и историята на Централна Европа между двете войни, със сигурност ще си спомнят за съществуването на република Зубровка, някъде в Алпите, между Силдавия и Бордурия. Но малцина знаят, че недалеч от централния зубровски град Луц, високо сред скалите, се издига розовата сграда на петзвездният “Гранд Хотел Будапеща”, леко позапуснат в наши дни.
В своя девети пълнометражен филм американският режисьор Уес Андерсън насочва вниманието си към стария континент. В киното (пък и не само) хотелът е декор с неограничени възможности, в който всеки автор може да се отдаде на всякакви прищевки и да защити правото си да разказва каквото му хрумне.
Далеч от родния си Тексас, Андерсън се просмуква от атмосферата на малките спретнати алпийски селища и умело замесва сценарий, в който се преплитат по безобиден начин тиролски йодлери, славянски припеви, френски парфюми и австрийско сладкарство.
Резултатът е великолепна, искряща като шампанско комедия, която отпраща зрителя към ранното творчество на Милош Форман и Иржи Менцел, с лек привкус от шедьовъра на Алън Паркър “Пътят към Уелвил”(1994), представена в старовремския, почти квадратен, екранен формат.
В “Гранд Хотел Будапеща” гротесковата измислица граничи с реални исторически събития, а абсурдните приключения на персонажите не са далеч от бурлесковите гегове на нямото кино. След минималистичен увод историята запознава зрителя с Мосю Гюстав – душата на луксозния комплекс, прочут с минералните си бани. Пъргавият и вечно бодър метр д’отел е професионалист до последното копче на безупречния си униформен мундир.
В съчетание с прелъстителни мустаци, той упражнява неотразимия си чар върху клиентите си – предимно стари, богати и самотни аристократки. Въпреки, че съдбата подлага на тежки изпитания този образцов хотелски служител, той не загубва вродения си финес, макар че поведението му звучи абсурдно и неадекватно в екстремните обстоятелства, в които той попада.
Уес Андерсън създава разказ изпълнен с контрасти, приличащ на матрьошки, който прескача с лекота жанровите граници от сладникава мелодрама и романтична комедия, до приключенски съспенс и екшън. Авторът майсторски подрежда сцените от шарения си колаж в сътворяване на развлекателен разказ, на чиито фон могат да се открият политическите течения на епохата.
Подобно на мосю Гюстав, режисьорът се грижи за добруването на публиката и предлага петзвездна подборка на актьорския състав. Ако Сталоун обединява в “Непобедимите” десетина топ звезди от екшън жанра, то Андерсън представя галерия от двойно по-голямо количество топ звезди от “сериозното кино”, приели идеята да се превърнат в екстравагантни оперетни персонажи и да се забавляват по детски.
Подобен подход е невинна и забавна закачка със зрителя. За него към следенето на развоя на историята се добавя и допълнителното задание да идентифицира кой се крие зад силно гримираните персонажи, появяващи се в кратки сцени, подобно на пощенска картичка, овален портрет или снимка за спомен.
Поредицата от визуални фойерверки напомня забавен и абсурден делириум, в който историята е представена с невероятна простота и несравнима ефикасност. Филмът не е чужд на известна носталгия и меланхолия и отдава почит на великите обикновени хора, за които “репутация”, “професионален дълг” и “етика” са реални понятия и житейско верую.