Гледаме на „София ДокуМентал“ от 7 до 14 септември
40 филма, 8 дни, 7 тематични секции, 3 локации, 2 награди – това е кратката визитка на фестивала „София ДокуМентал“, който ще се проведе от 7 до 14 септември в София. Зад тези няколко цифри стоят целогодишните усилия на организаторите от Балкански документален център , Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешки Център да покажат най-доброто от съвременното световно документално кино с награди от „Сънданс“ и „Берлинале“, номинации и отличия „Оскар“. Общото между всички заглавия е фокусът върху човешките права и смелостта на хората да отстояват свободния си избор, воля, религия, политическа принадлежност, полова идентичност, право на глас. Затова и организаторите са избрали слогана “Do cross the line”, с който канят зрителите да се освободят от задръжки и предразсъдъци, да прекрачат всички граници и да гледат едно по-различно и дръзко кино. След миналогодишното издание, провело се по принуда онлайн, сега срещата с публиката ще е очи в очи на избрани арт места - в подкуполното пространство на Ларгото, Дома на Киното” и Чешкия Център.
Тематично филмите са обединени в седем секции. “Конфликтна зона” показва местата по света, за които войната и раните от нея не са останали в миналото. В тази секция е включен откриващият филм „Земята е синя като портокал“ на Ирина Цилик , спечелил награда за най-добра режисура -"World Cinema Documentary”, 2020 Sundance. Филмът разказва историята на семейство, което се опитва да оцелее в конфликта в Източна Украйна, датиращ от 2014 г. Познавачите на френската поезия сигурно ще открият в заглавието препратка към стихове на Пол Елюар – един от основоположниците на сюрреализма в мерената реч. Едва ли е случайно. Режисьорката ни потапя в абсурдна, сюрреалистична ситуация, в която майка на четири деца се опитва да овладее живота на семейството в извънредното положение. Те снимат филм и чрез интервюта, реконструирани сцени в мазето и разговори за изкуство се справят с ужасяващото военно присъствие и постоянните удари с граната в квартала.
В тази програма са включени още 4 филма. Сабая (2021, Швеция, Реж. Хогир Хирори) е невероятно свидетелство за човешкия стоицизъм и силата на духа, който показва усилията за спасяване на язидските жени и момичета, държани от Ислямска държава като „сабая“ (отвлечени и превърнати в сексуални робини).
„Дъждът никога няма да спре“ (2020, Украйна, Латвия, Германия, Реж. Алина Горлова е документален разказ за сирийско-украински служител на Червения кръст. Чрез историята на Андрий, разказана в поразителни монохромни изображения, зрителите стават свидетели на болезненото лутане между войната и мира, където миговете на радост са ценни, но краткотрайни.
Другата страна на реката (2021, Германия, Финландия, Реж. Антония Килиян ) разказва историята на 19-годишната Хала , която за да избегне принудителен брак, намира подслон в кюрдската женска армия в Ефрат. Докато се учи как да се бие, тя се вдъхновява от мисълта да освободи още жени в нейното положение. Когато кюрдската армия освобождава родния й град, Хала се връща там като полицайка, упълномощена да защитава уязвимите.
Пещерата (2019, Дания, Сирия ) e новият филм на номинирания за „Оскар” Ферас Фаяд („Последните хора в Алепо”). В него той представя история за войната в Сирия чрез съдбата на обсадени цивилни, чиято надежда и безопасността са под земята. Там, в подземната болница, известна като „Пещерата“, педиатърът и управител на болницата, д-р Амани Баллур и нейните колеги Самахер и д-р Алаа са отстояли правото си да работят като равни заедно с колегите си мъже.
„Да се изправиш срещу статуквото“ е името на програмата с главни герои , които имат смелостта да се противопоставят на политически режими и обществена несправедливост, като платят с цената на репресии и преследване. Едно от топ заглавията в тази тематична секция е Дисидентът (2020, САЩ) – номинация за Оскар 2021 ). Във фокуса на филма е убийството на писателя от Саудитска Арабия и колумнист на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги. Режисьорът Вогъл смесва политическо кино, шпионски трилър, криминално-процесуална драма, любовна история и хорър. Умело преплитайки различните жанрове, той изследва представите за власт, технология, държавно спонсорирано насилие и държавна тирания в една своеобразна ода за свободата на словото.
„Бъди моя глас (2021, Швеция/САЩ) е посветен на журналистката и активистка Масих Алинеджад, която има 4,5 милиона последователи в Instagram, след като призовава в социалните медии иранските жени да се бунтуват срещу принудителното носене на хиджаб. Нейният призив за действие прераства в един от най-големите актове на гражданско неподчинение в историята на Иран и кара режима отчаяно да затегне хватката си, за да си възвърне контрола над обществото.
Друго много силно заглавие е „Машина на порока“ (2018, Канада , Реж. Сара Фоуди). Филмът е забележително свидетелство за един срамен период от историята на Канада след Втората световна война. На фона на параноята от Студената война, Канада започва разследване на федерални служители, които може да са податливи на изнудване от съветски шпиони. Хомосексуалността, тогава считана за „слабост на характера“, става основание за наблюдение и разпит от страна на кралската канадска конна полиция. Чрез т.н. „Плодова машина (Fruit machine ) - устройство, подобно на полиграф, канадското правителство се опитва да идентифицира ЛГБТ служители и да ги отстрани от държавна служба. В продължение на четири десетилетия кариерата на хиляди мъже и жени е съсипана, а животът им е унищожен. Интервюираните в „Машина на порока“ разказват за психологическите травми, които са претърпели, за дълбокото чувство на предателство, което изпитват както на лично, така и на политическо ниво, и за извървения дълъг път към промяната на общественото мнение в Канада. "Искам хората да напуснат този документален филм ядосани, че се е случила тази несправедливост. И да се ангажират да говорят за това в своите общности, казва Сара Фоуди." Също така искам зрителите едновременно да плачат и да се смеят. Много от оцелелите са използвали именно хумора като начин за справяне. Те са магнетични. Искам да чуете повече от тях, защото те карат да се смееш, след като са те разплакали. Това е красива комбинация.“ Критикът и автор на The Globe and Mail Джон Дойл казва: „Не можете да си представите за каква спираща дъха жестокост и в същото време издържливост и кураж на жертвите става дума, докато не гледате филма“.
Темата за различната сексуална ориентация е застъпена и във филма „Цветовете на Тоби“ (2021, Унгария) – част от програмата „Свободата няма възраст” .Филмът представя портрет на едно семейство, борещо се с тийнейджърска полова дисфория на 16-годишният тийнейджър Тоби, като отправя за пореден път посланието, че любовта е всичко, от което се нуждаем. Всички творби в тази секция ни срещат с млади хора, които имат смелостта да бъдат свободни, каквото и да им струва това.
5 филма са подбрани в програмата „Природа: SOS” или „С(рещу) природата”. Грета Тунберг е една от главните героини в тази поредица. Историята на тийнейджърката климатична активистка е разказана в лентата „Аз съм Грета (2020, САЩ Реж. Нейтън Гросман ) чрез завладяващи, невиждани досега кадри. Документалният филм следва нейното глобално въздействие, което започва от стачки в училище и стига до организиране на протести по целия свят. Рон Хауърд Заснема историята на един от най-смъртоносните пожари в САЩ във филма Възстановяването на Парадайс (2020, САЩ). Той разказва за опустошителната огнена буря на 8 ноември 2018, обхванала живописния град Парадайс, Калифорния. По време на гасенето му пожарът убива 85 души, изселва 50 000 жители и унищожава 95% от местните сгради.
Другите ленти, които изследват сложните взаимоотношения между човека и природата са Опитомената градина (2021, Швейцария, Грузия, Германия,) и „Тигровата мафия“ (2016, Швейцария, Кения)
Организатори на фестивала ще направят подарък на публиката с безплатната прожекция на “Моят учител октопод“ (2020, Южна Африка) , носител на тазгодишния „Оскар“ за най-добър документален филм. Крейг Фостър снима край нос Добра надежда в Африка. След дни и седмици на гмуркане в студените води, той среща млад октопод, който проявява забележително любопитство. Посещавайки го всеки ден, Крейг спечелва доверието му и създава невиждана досега връзка между човек и октопод в естествената му среда Авторът разкрива напълно непознати досега за учените особености в поведението на морското животно, показва за пореден път защо трябва да действаме своевременно, за да спасим океаните си, но всичко е пречупено през дълбоко лична гледна точка и завладяващи подводни снимки.
„Новото нормално“ е термин, който Ковид епидемията въведе в ежедневието ни в последната година и половина. Няма как това не се отрази и на киното. На фона на разпадащия се сектор на здравеопазване в Гърция, филмът „В настоящето“ на Йоргос Аверопулос следи главните действащи лица, които се опитват да овладеят новата криза, сполетяла човечеството. Наблюдавайки в продължение на една година опита на родината си да се справи с това гигантско предизвикателство, режисьорът успява да улови една универсална реалност и поставя критични въпроси за ерата след Ковид, в която светът тепърва ще навлиза. Още в предишния си филм В „АGORA II – Chained (2020, Гърция)“ той разглежда избухването на пандемията от Covid-19 като третата поредна криза за европейския континент след въвеждането на еврото и бежанската вълна и която за пореден път поставя под въпрос европейските ценности.
В раздела „Новото нормално“ организаторите на „София ДокуМентал“ включват още 4 филма, които представят днешния свят на дигитални технологии и приложения, изместващи постепенно мениджърите. В тях като в огледало с увеличително стъкло се отразява ежедневието ни, белязано от електронни съобщения, юбер шофьори, Брекзит, протести на жълтите жилетки във Франция…
България се представя на фестивала с 3 филма. Два от тях са част от секцията „Тихи герои“, посветена на обикновени хора с необикновени съдби. Сред тях е новата лента на Стефан Командарев „Живот от живота“. И тук режисьорът използва познатия ни от последните му 3 игрални филма похват да пресече пътищата на няколко напълно непознати и несвързани помежду си герои - 39-годишен журналист, 37-годишен рекламен агент, 23-годишен студент, 51-годишен фитнес инструктор и 35-годишен фермер. Общото между тях е нуждата от животоспасяваща трансплантация на органи. Един от тях вече е претърпял успешна трансплантация, докато останалите все още чакат. Надявайки се, че някой ден изобщо ще им дойде времето . България заема последно място сред страните от Европейския съюз по брой пациенти, на които е направена трансплантация на органи и по брой донори на милион население. Към 4 юни 2021 г. броят на чакащите за трансплантация български граждани е 1041. Зад тази цифра се крият реални човешки съдби, емоции, страдания и надежди на хора. И на техните семейства. „Генералната цел на този документален филм е донорството на органи и насърчаването на трансплантациите да станат нормална част от културата и ценностите на обществото в България. Завърших медицина през 1993 година и съм работил 5 години като лекар. След това завърших кинорежисура и вече над 20 години правя филмите си – и документални, и игрални. За първи път сега се връщам към медицинска тема с мечтата да се опитамe да променим нерадостната съдба на чакащите за трансплантация на органи хиляди българи – казва режисьорът- Листата за чакащи е почти смъртна присъда в България – очакването е години, накрая повечето си умират недочакали. Някои имат късмет, други търсят законни или не начини за спасение в чужбина. Борбата е за всеки ден надежда, в очакване на живота“.
Другото българско участие в тази секция е "Тихо наследство" на режисьорката Петя Накова. Филмът разказва за семейството на слухово-речевия рехабилитатор и жестов преводач Таня Димитрова. Повечето българи чуха за нея за първи път покрай жестомичичните й преводи по време на брифингите на Националния оперативен щаб. Тя е основател на рехабилитационния център за глухи деца "Яника". Свикнала от малка с тишината заради глухотата на родителите си, Таня се отдава на апостолската мисия да учи глухите деца с кохлеарни импланти и слухови апарати да говорят, защото е убедена, че колкото по-рано започне образованието на момичетата и момчетата без слух, толкова по-лесно те ще се реализират в обществото. През 2015 г. режисьорката Петя Накова решава да заснеме именно напредъка на няколко такива деца, които пристигат рехабилитационния център и с течение на времето се научават да общуват с чуващите им връстници. Тогава обаче никой не предполага, че съдбата ще нанесе тежък удар на Таня Димитрова. След ядрено-магнитен резонанс тя чува диагнозата рак на белите дробове в напреднал стадий и отделно - рак на гърдата. Налага се Таня и съпругът и Димитър да заминат за лечение в чужбина, а по време на операциите и възстановяването ѝ, отговорностите около образователния център падат върху по-голямата им дъщеря. Момичето поема това своеобразно тихо наследство, което майка й оставя и този процес по съзряване и справяне се превръща в акцент и в заглавие на документалната лента.
За първи път от 10 години български документален филм е копродуциран от HBO Европа и през стрийминг платформата HBO GO влезе в домовете на зрители от 23 европейски държави. Третото българско заглавие е „Музика за филм“ ,включено в секцията „Малки градчета, големи истории“. Прясно заснетата лента ни пренася в малък крайбрежен квартал. Мимо Морски, музикант номад, кани своя добър приятел Фред Щиц от Германия в родния си град Варна, за да напишат заедно музика за филм. Докато създават партитурата , двамата стигат до важни прозрения за имиграцията, семейните травми, както и за собствената си идентичност и място в света.
Един от най-ярките филми на фестивала е включен именно в този тематичен раздел. „Кмет“ на Дейвид Осит е политическа сага за реалния живот на Муса Хадид - християнския кмет на Рамала, харизматична и изпълнена с оптимизъм личност. Неговите простички цели са да ремонтира тротоарите, да привлече повече туристи и да организира коледни тържества в града. А голямата му мисия - да прекрати окупацията на Палестина. Рамала е само на 10 мили северно от Йерусалим, но палестинците, живеещи под постоянно напрежение, усещат това разстоянието като много по-дълго. „Кмет“ е свеж, на моменти разгърнат до черна комедия филм - портрет на нормалността и достойнството сред лудостта и абсурда на безкрайната окупация. Той се опитва по нестандартен начин да отговори на въпроса - как се управлява град, когато няма държава и го прави толкова елегантно, че много коментатори го наричат най-добрия съвременен филм за израело-палестинските отношения.
Във финалната вечер на фестивала ще звучи музика. За закриването е програмиран „Сестри на радиочестоти“ (2020, Великобритания на режисьорката Лиза Ровнер). Филмът разказва забележителната история на пионерките на електронната музика, прегърнали машините и технологиите, за да трансформират напълно начина, по който произвеждаме и слушаме музика днес. Лентата представя десет невероятни жени и тяхната история за бунтарство, свобода и установяване на нова култура и музикален език в свят със строги правила, доминиран от мъже. Любопитното е че повечето от тях са се занимавали с класическа музика. Колажи от архивни кадри са миксирани с футуристичен саундтрак, ретро сцени на танци контрастират ярко с авангардните парчета и лицата на американски тийнейджърки. Всичко това прави лентата да звучи като авангарден арт филм. Добавена стойност дават коментарите на легендарни изпълнители като Жан Мишел Жар и Ким Гордън, но режисьорката използва тези интервюта само като звуков файл , запазвайки визуалния фокус изцяло върху своите главни героини. И както подобава за закриването на подобно събитие, след прожекцията, Ларгото ще бъде огласено от афтър парти с жива музика.
Фестивалът ще има състезателна програма, която цели да окуражи млади жени режисьори в жанра на документалното кино. Специална награда ще връчи и публиката. Много от прожекциите ще бъдат последвани от дискусии, в които ще се включат творческите екипи на филмите, а сред гостите от чужбина са Антония Килиян , Дейвид Осит, Таня Хорилчук, Димитра Кузи и други. И тази година форумът ще бъде домакин на Уъркшоп за млади документалисти с проекти, които засягат теми, свързани с човешки права. Общо шест авторски колектива ще се представят пред едни от най-влиятелните професионалисти в областта на документалното кино. Един от основните ментори ще е Мелъди Гилбърт, която фестивалът ще почете с панорама от 5 нейни филма.
Организаторите от Балкански документален център, Фондация Конрад Аденауер и Чешки център, фестивалният директор Мартичка Божилова, програматорът Еви Карагеоргу, подкрепени от Национален фонд “Култура”, Столична община и Американско посолство в България, имат амбицията да превърнат „София ДокуМентал“ в едно от най-значимите събития в културния календар на София.
