Домна Стоянова Ганева е родена на 27 юни 1935 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. К. Мирски във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” (1958). Дебютира в ролята на Цвета („Вражалец” – Ст. Л. Костов) в ДТ – Варна (1958). Работи в ДТ – Варна (1958), ДТ – Русе (1959), Народен театър за младежта (1958 – 1992).
Роли: Анна („Юстинианова монета” – Ив. Радоев), Сестра Малинкова („Рози за д-р Шомов” – Др. Асенов), Баба Гергана („Съдии на самите себе си” – К. Георгиев), Старата Аница („Майсторът” – Н. Люцканов), Леля Минка („Прокурорът” – Г. Джагаров), Тузикова („Барабанчица” – А. Салински), Мария („Леа” – Ю. Смуул), Жената на вълшебника („Обикновено чудо” – Е. Шварц), Богаевская („Варвари” – М. Горки), Майката („Дом върху пясък” – Р. Ибрахимбеков), Свекървата („Неудобна квартира” – В. Славкин), Фьокла („Женитба” – Н. В. Гогол), Ефросини („Смъртта на кралския прокурор” – Г. Севастикоглу), Аманда („Стъклената менажерия” – Т. Уилямс), Ивлин („Джин и медената питка” – Н. Саймън), Берта („Кухнята” – А. Уескър), Мария („Мария” – И. Йередински), Малвина („Архипелаг „Блъф” – А. Кьонигсмарк), Великия инквизитор („Дон Карлос” – Фр. Шилер), Кралица Елинор („Крал Джон” – Фр. Дюренмат) и др.
Има участия в телевизията, радиото и киното. Носител на национални и държавни отличия. Творческата справка е взета от „Енциклопедия на българския театър”, Книгоиздателска къща Труд 2008 г.
Участва във филмите: „Ребро Адамово” (1958), „Последният рунд” (1961), „Привързаният балон” (1961), „Таралежите се ражда без бодли”, „Гола съвест” (1971), „Като песен”, „Сиромашко лято” (1973), „Ламята” (1974), „Черешова градина” (1979), „Романтична история”, „Горски хора” (1985), „Вик за помощ” (1986), „Патилата на Спас и Нели” (1987), „Бронзовата лисица” (1991), „Без семейна прилика” (2004) и др.
„Моите учители в професията са всъщност хората, които ме насочиха да избера този път. Като дете живеех на най-чудната уличка в София „Журналист”, в квартал Лозенец. Там беше навремето и семейната бирария „Под липите”.
Срещу нашата къща живееше Кръстьо Сарафов. Нашите прозорци гледаха в неговите. До Кръстьо Сарафов беше къщата на Констанца Кирова, обаче тя не живееше там. След това следваше Елена Снежина и Олга Кирчева. По-късно дойде Таня Масалитинова до Олга Кирчева. След това Коста Стоянов, когото не помнят много хора, а той беше прекрасен артист. След това следваше Елин Пелин, Стоян Бъчваров... Мога да продължа до края на улицата, но няма смисъл. За първи път на театър ме заведе Кръстьо Сарафов. Той беше вече възрастен, болен човек и идваха да го взимат с кола. Той ме заведе на „Егор Буличов и другите”.
Едва слезе по стълбите. Влачеха го. Едва се качи в колата. Взе и мен. Щом влязохме в задния двор на Народния театър, този човек се преобрази. Скочи веднага на крака, засмя се, започна да се шегува – нямаше следа от неговите немощни крака. Той имаше пиперлив език, започна да пощипва артистките още от двора. Гледах спектакъла и това е моето първо кръщение. И Олга Кирчева играеше в този спектакъл. Всъщност моята първа учителка, моята любима театрална майка е Олга Кирчева. Ние играехме в техния двор. Веднъж паднах в един канал, Елена Снежина ме измъкна, изми ме. Те с Олга Кирчева имаха домашна камина, която излизаше от две стаи и аз се криех в тази камина. Тя не действаше много, а особено лятно време се криех и слушах как си говорят. Много се обичахме, Олга Кирчева ме е готвила за ВИТИЗ. Тя ми беше и последният съветник за монодрамата ми „Мария”.
Това са най-прекрасните хора: Кръстьо Мирски – професорът ни и асистентът му Анастас Михайлов. Освен на театър, те ни научиха и на морал, на уважение към театъра, към по-възрастните артисти. А Анастас Михайлов ни научи на български език, ако може така да се каже и на любов към българските автори.” Из книгата „Театър, театър, театър...”, Кева Апостолова, Издателство Народно читалище „Света София”, 1988, с. 82-84
