В своята трилогия на живота" - "Декамерон", "Кентърберийски разкази" и "Цветът на Хиляда и една нощ" Пазолини се обръща към великите циклични разкази на Средновековието за да избегне задънената улица, до която е стигнало ангажираното кино на Запад. Целта му е свежо и реалистично кино, посветено на тържеството на прединдустриалното общество в цялата му енергия и спонтанност.
Тази картини от миналото - отчасти история, отчасти памет, отчасти мит - са, разбира се, замислени и като критика към настоящето. Структурата на "Цветът" е като паяжина, изплетена от сънища, в която разказите преминават един в друг без пауза или отлика, понякога се пресичат, друг път са ехо или насмешка един за друг, винаги допълвайки се.