Бриджит Бардо (истинско име – Камий Жавал) се възцарява на киноекрана в образа на секси-мацка-полужена-полудете, едновременно чувствена и наивна. Открива я Роже Вадим, по това време помощник режисьор на Марк Алегре. Вадим остава поразен от снимка на Бриджит на корицата на списание Elle от 1950 година. Дотогава тя вече е достатъчно известна като фотомодел и танцьорка и както смята, я очаква спокоен живот, брак с мъж с достойно родословие, а след това тихи вечери в семеен кръг. Възможно е и наистина да я е очаквал такъв живот, ако не беше снимката в Elle. Бриджит се влюбва в Роже Вадим и всички усилия на близките й да възпрепятстват брака им успяват само да отложат временно сватбата.
Бъдещият режисьор й предлага ръката и сърцето си през 1952. Същата година тя изиграва своята първа рола в киното във филма „Le Trou normand” (1952). Още преди сватбата Вадим се заема със създаването на образа на френската Венера от следвоенните години. Бриджит става нейно въплъщение. Съпругът й решава, че тя няма повече да носи дамски тоалети и сложни прически. Бъдещата звезда от големия екран започва да носи джинси, събира косите си в дълга опашка и се въоръжава с философията на цинизма и вечното недоволство. След няколко години този образ се превръща в сексуален символ – именно в този вид звездата се появява във филма „И Бог създаде жената” (1956). Бардо става изразителка на идеята за разрива между поколенията и младежкия бунт против битуващите ценности. Героините на филмите „Парижанката” (1957), „En cas de malheur” (1958), „La Femme et le pantin” (1959) не желаят да се съобразяват с общоприетите норми на поведение. Над всичко те поставят естествеността на чувствата и непосредственото поведение.
Популярността, която буквално се стоварва върху младата Би Би, убива брака й. Но последвалият развод само я прави още по-прочута. Заглавията във вестниците съобщават за всяка роля на актрисата, за всеки нов мъж, с когото се е появила на снимачната площадка или извън нея. Следват няколко неуспешни брака, крах на надеждите за създаване на семейно огнище, опити за самоубийство. От началото на 60-те актрисата се отдалечава от първата си тема и започва да се снима предимно в касови филми. Участието й в „Истина” (1960), „Бабет отива на война” (1959) и „Вива, Мария!”(1965) я превръщат в една от най-влиятелните жени в света на модата. Фризьорите привличат нови клиентки с умението си да правят прически „като на Бардо”, модните къщи пускат на пазара джинси „Бриджит”, образът на разпасаната красавица-хулиганка става популярен по целия свят. Режисьорите започват да канят Бардо като въплъщение на новата естетика и мода, а не като актриса. Роли като тази в „Презрение” (1963) на режисьора Жан Люк Годар се оценяват като приятно изключение.
През 1974 година Бардо напуска света на киното. Митът за Бриджит е анализиран и изследван във филма на Мал „Частен живот” (1962), където актрисата създава полуавтобиографичния образ на кинозвезда, загиваща в резултат от безцеремонния интерес на пресата към нейния личен живот.
|
