Артър Милър Асир е американски драматург роден на 17 октомври 1915 г. в Ню Йорк, САЩ и умира на 10 февруари 2005 г. в Роксбъри Кънектикът. Освен с творчеството си той е известен в обществото с брака си със звездата Мерелин Монро.
Жените до гения:
- Две години след като завършва университета, през 1940 г. Милър се жени за Мери Слейтъри. С нея имат две деца - Джейн Елън и Робърт.
- Бракът на Милър с Мерилин Монро, в много по-голяма степен от наградите и драматургичните му успехи, го прави публична, популярна личност. По този повод колегата му Норман Мейлър не без ирония отбелязва: „Най-сетне най-великитe американски мозъци се сляха с най-великото американско тяло.” Макар че бракът им продължава едва четири години - от 1956 до 1960 г., той тотално разтърсва Милър. До края на живота си той боледува от последствията от отношенията си с Монро.
- За третата си съпруга - фотографката Инге Морат, драматургът се жени през 1962 г., живее с нея до смъртта й през 2002 г. Заедно създават няколко книги, посветени предимно на пътуванията им из Русия и Китай. Имат дъщеря Ребека. Всъщност за едното от тях Милър не споменава никъде, дори в автобиографичната си книга. Тъкмо това не успя да прости американската преса на своето галено момче - че след раждането на сина му Дейвид през 1962 г. той го дава в дом за хора с увреждания заради вродения синдром на Даун и никога повече не отива да го види, нито пък споменава изобщо за него. Смъртта осуети още едно негово намерение - да мине под венчило с 34-годишната актриса Агнес Барли, както обявиха двамата през декември. Това щеше да е четвъртият брак в живота му.
Американците го наричат „нашия Ибсен”. За разлика от поетичния Тенеси Улиямс Милър пише пиеси и ги изпълва с герои, с които средностатистическият американец може да се имперсонира.
Роден нюйоркчанин, Артър Милър е едно от трите деца на евреин - производител на женски палта. Голямата депресия удря бизнеса на баща му и той не може да го изпрати в колеж. Милър учи в държавно училище, и то не къде да е, а в квартала на черните - Харлем. За първи път отива на театър на 8 години.
На 17, след като завършва училище, започва да работи - пее за едно малко радио, работи като шофьор на камион, както и в сервиз за коли, където за първи път се сблъсква с антисемитизма. След като си събира пари и печели стипендия, учи журналистика в Мичиганския университет, където пише няколко пиеси и редактира студентския вестник. След дипломирането си Милър се връща в Ню Йорк, за да претърпи голям неуспех с първата си поставена пиеса – „Човекът, който имаше голям късмет” (1940).
В следващите години пише романа „Фокус” и пиесата му „Всички мои синове” (1947) поставена на Бродуей. Големият успех го застига твърде рано - драматургът получава наградата „Пулицър” още на 33 години за „Смъртта на търговския пътник” (1949), поставена на Бродуей от Елиа Казан. Тази пиеса Милър написва за 6 седмици. Историята на Уили Ломан, човекът, който се саморазрушава с упоритата си вяра в блясъка на американската мечта, си спечелва огромна популярност. Сигурно няма друг по-поставян съвременен драматург. Казват, че всеки час някъде по света започват репетиции на пиеса на Милър.
„Не съм предполагал, че творба като „Смъртта на търговския пътник” ще достигне такъв мащаб и популярност”, казва Милър през 1988 г. „Първоначално тя си беше една буквална пиеса за един доста буквален герой-търговец, която впоследствие се превърна в мит не само тук, но и по целия свят.” През 1999 г., 50 години след първата й постановка, пиесата отново получи най-престижната американска награда „Тони” за новото й представление на Бродуей. „Да бъда все още наоколо, за да получа наградата, е удоволствие”, се пошегува Милър на церемонията, на която беше удостоен с приз за цялостно творчество.
Това не му попречи същата година да напише разгромяваща статия в снобското списание „Харпърс” за механизмите на звездната легендарна улица Бродуей и за залеза на американския театър. Милър получава два пъти наградата на нюйоркските критици - веднъж през 1940 г. за „Всички мои синове” и втори път през 1949 г. за „Смъртта на търговския пътник”. Първата награда „Тони”, която му е присъдена, е за „Лов на вещици” през 1953 г. Тема на пиесата са масовите преследвания на вещици в Салем през XVII век, но тя визира политическите репресии на Макартизма.
Същата година излиза и „Поглед от моста”. След 3 години Милър е извикан пред Комисията към долната камара на САЩ по действия против Америка и е обвинен, че не й съдейства, защото не издава писатели с прокомунистически убеждения. Пиесата „След есента”, която Милър пише през 1963 г., е посветена на Мерилин Монро и тяхната връзка и също е приета противоречиво. С изключение на „Цената” (1968), през следващите 20 години драматургът изчезва, а малкото, което излиза от него, е посветено на Холокоста. Започва да пише комедии. Едва през 1991 г. той се завръща на сцената с „Последният янки”. Режисьорите и директорите на театри отново добиват смелост и започват да поставят пиесите му. Милър има и две документални книги –„В Русия” и „Китайски сблъсъци”, както и автобиография, илюстрирани с фотографии, направени от последната му жена. Той самият поставя „Смъртта на търговския пътник” в Китай.
През 1984 г. Артър Милър е удостоен с наградата на Кенеди сентър за големи творчески постижения.
Той бе лауреат и на най-престижната награда в испаноезичния свят – „Принцът на Астурия”, наричан испанската Нобелова награда (2002). В решението на журито, ръководено от президента на Испанската кралска академия за езика Виктор Гарсиа де ла Конча, се отбелязва, че 87-годишният Артър Милър „е безспорен майстор на съвременната драма, който в своите произведения е отразил основните конфликти, проблеми и надежди на съвременното общество, издигайки по този начин хуманистичното значение на театъра като изкуство”. Сред носителите на престижното отличие - статуетка на Хуан Миро, грамота и парична премия от 50 хиляди евро - са американският писател Норман Мейлър, полякът Ришард Капушчински, испанецът Рафаел Санчес Ферлосио, британската писателка Дорис Лесинг, германският Нобелов лауреат Гюнтер Грас, испанският Нобелов лауреат Камило Хосе Села, перуанецът Марио Варгас Льоса и др. видни представители на световната литература.
През 2003 г. Милър получи Ерусалимската литературна награда, която по традиция се връчва в Израел веднъж на две години През 2003 г. Същата година в прочутия театър „Гатри” в Минеаполис се състоя премиерата на новата пиеса на Милър „Блус на възкресението”.
Моис Бениеш е човекът, който открива Артър Милър за българската сцена, сам превежда „Лов на вещици” и я поставя в Народния театър. Леон Даниел, режисьорът, на когото Артър Милър приляга като ръкавица и който се връща отново и отново към неговата драматургия, пише в своята автобиографична книга „Игрите” в есе за Бениеш – „Той пробута „Салемските вещици” толкова невъзмутимо, тихо и наивно, че и най-бдителната част на войнстващите цензури, дори и в този най-мътен период на реставриращия се култ, не можа и копче да му каже...”
Театърът на Милър поставя ребром проблемите на средния американец: във „Всички мои синове” (1947) това е войната и онези, които търсят облага от нея; в „Смъртта на търговския пътник” (1949) - поколенческия сблъсък и ламтежът за пари; в „Салемските вещици” (1953) се анализира макартизмът, а в „Поглед от моста” (1955) - имиграцията. При всички положения, Милър неизменно поставя публиката пред изпитания, които решава в оптимистичен дух, финалите му обикновено вдъхват надежда в по-доброто развитие на човечеството.
„Той беше изключително независим. Не го харесваха много в Щатите - беше прекалено откровен и критичен към начина на живот там и към арогантността на онова общество.”
Харолд Пинтър
Други драматургични произведения: „Тежко изпитание” – 1953 г., „След грехопадението” – 1964, „Сътворението на света и други неща” – 1972, „Нищо не помня” – 1987, „Блус на възкресението” – 2002.
|
