Мащабната копродукция между Босна и Херцеговина, Австрия, Румъния, Нидерландия, Германия, Полша, Франция, Норвегия и Турция „Quo Vadis, Aида?”, режисирана от Ясмила Збанич и номинирана за чуждоезичен „Оскар“, е филм, който ни връща към едно от най-големите престъпления срещу човечеството от последния четвърт век – клането в Сребреница, когато армията на генерал Ратко Младич избива над 8000 души цивилно население, мъже и младежи босненски мюсюлмани. Филмът хваща за гърлото по-силно дори от превърналия се в класика пълнометражен дебют на режисьорката „Гърбавица“ (2006) и не пуска доста време след финалните надписи. Екипът на София Филм Фест се свърза с актрисата, която изигра разтърсващата главна роля във филма – Ясна Джуричич…
Има един филм отпреди 15 години, много по-малък от този на Ясмила Збанич, в който също се говори за един толкова страшен Холокост, и в който отново играете и вие, и съпругът ви Борис Исакович. Можем ли да погледнем на опита ви от онзи филм като на един вид подготовка за ролята ви в „Quo Vadis, Aида”?
Да, имате право, филмът „Мемо“ третираше подобна тема, само че по време на Втората световна война, докато „Quo Vadis, Аида?” се занимава със същия проблем, само че през последните войни, които имахме в страните от бивша Югославия. И макар залозите този път да бяха много по-големи и „Quo Vadis, Аида?” да е далеч по-комплексен филм, а и ролята ми в него, участието ми с роля в „Мемо“ по някакъв начин може е била подготовка за изиграването на Аида.
„Quo Vadis, Аида?” е изключително директен. Тук злодеите не са безименни. Генерал Ратко Младич се появява като буквален персонаж, не е просто някой събирателен образ на военнопрестъпник…
Филмите, правени преди „Quo Vadis, Аида?” винаги са говорили, как да кажа, по-индиректно за войните и последствията от тях, и това са чудесни филми, които аз обичам. Но ето, Ясмила е първата, която реши да отиде още по-нататък. Нейната, но и нашата обща творческа задача, беше много тежка. Защото като се заемеш с нещо толкова конкретно, трябва да го направиш страшно интелигентно и предпазливо – това значи да нямаш право на грешка, защото целият регион очаква да види дали всичко ще се обърне на някаква политическа пропаганда, или ще е филм, който взима страна и т.н. И мисля, че успяхме да се опазим от това: тоест да разкажем точно какво се е случило там, а едновременно с това да бъде история, посветена на хората, а не да започнем пак със състезанията – „ние сме имали право“, „вие сте имали право“, „мюсюлманите са имали повече жертви от сърбите“ и така нататък… Винаги сме се състезавали кой е имал повече жертви и кой е страдал повече. Но мисля, че филмът избегна това по най-добрия възможен начин. Той е произведение на изкуството. И освен документалната част с Ратко Младич, която е дословна възстановка (оригиналните записи всеки може да ги види в Ютюб), всичко останало е изкуство. Така чувствам филма и работейки по него, това ми беше най-важно – със средствата на изкуството да разкажем историята на всички жертви, на всички хора. И да се замислим всички заедно кой е този момент в нашия живот, в който такова ужасно нещо е можело да се случи… Смятам, че това е много важно точно днес, защото имам впечатлението, че светът е стигнал до такива крайности в радикализма, до които никога не е стигал преди – в посока на националния шовинизъм, фашизма, расизма, всеобщата омраза. И това, струва ми се, успяхме да го видим най-добре по време на последните президентски избори в САЩ – до каква степен Америка е разделена – по ужасния начин, по който като че всички държави днес са вътрешно разделени: на хора с прогресивно, космополитно мислене и хора, които с религиозния или националистическия си радикализъм дърпат в другата посока.
Винаги, когато говорим за югославските войни, недоумяваме как е могло това въобще да се случи. Какво взехте Вие от личния си, човешки и емоционален опит от 90-те години на ХХ век, превъплъщавайки се в Аида днес?
Никой не очакваше това да се случи, никой! Но пък и кой пита хората? Кой някога е питал хората за каквото и да било? Политиците винаги правят нещата „в твое име“, без да те питат… Мисля, че се опирах на целия си опит от 90-те. В Сърбия дълги години не знаехме цялата истина за това какво е ставало в Босна. Чувахме това-онова, оттук-оттам. Цялото време беше на абсолютен хаос тогава. Трябваше да мине известен период, за да започне да става въобще ясно кой, какво и на кого причинява… Но това, което ставаше в Босна, ме вълнуваше лично, сякаш ставаше в моя роден край. Същото беше и за приятелите ми отвсякъде. Бяхме в контакт, доколкото беше възможно, и всичко това страшно ме занимаваше… Всички първи новини, снимки, видеорепортажи от региона – изпитвах потребност веднага да ги видя. Никога не съм била равнодушна към това което ставаше. Вие самата сте от мултиетническата провинция Войводина, чийто микромодел винаги е бил пример за това как хора от над 20 различни националности могат да живеят заедно…
Да, и до ден днешен е така, въпреки че войните и миграциите оставиха своя отпечатък и върху Войводина. Днес в областта имаме и много хора от Босна и от Хърватия, избягали от войните. Но това, в което най-много вярвам, е че самата равнина и цялото разположение на земята и звездите правят така, че да се постигне баланс. Войводина е голяма и равна и самата земя е способна да нивелира нещата, така че накрая всичко да е наред. Ние, кореняците, казваме, че Войводина вече не е такава, каквато е била преди, но едновременно с това всички, които идват отвън, винаги възкликват „Колко е красиво и мирно тук!“… Мисля, че голямата традиция на мултикултурализма и живеенето заедно е жива. Аз съм отгледана и възпитана в тоя дух и до ден днешен живея според тези принципи и не бих отстъпила и на милиметър от тях. Но това ми го даде не само Войводина, а и въобще Югославия. Отраснала съм югославянка, учила съм в Югославия и точно като завършвах актьорско майсторство, започнаха войните. Но за мен тази страна е жива – тя не е територия, а вътрешно пространство. Духът на толерантност, солидарност и хуманизъм в югославското общество, е това, което ме е изградило като човек.
Във филма „Quo Vadis, Аида?” холандският полковник от сините каски казва „Аз съм просто пианистът“, в които думи много силно отеква всеобщата безпомощност на човека. Не само по време на война и геноцид, а въобще на човека. Всички сме просто пианисти. Разликата е в това, че някои от нас остават такива, а други ще направят всичко по силите си и отвъд силите си, за да помогнат – майката, чиято роля изигравате, е точният пример за това…
Да, „майка“ е при всички положения специална категория – винаги и навсякъде. И тя стига докрай, да.
Може да гледате филма в #онлайн платформата на София Филм Фест – online.siff.bg до 11 април!
.jpg "Актрисата Ясна Джуричич: „Майка“ винаги е специална категория“")
