Голяма част от наистина хитовите сериали на запад са в разгара си. По-надолу ще поговорим за насоката, в която са тръгнали четири от тях - „Д-р Хаус”, “South Park”, “Свръхестествено” и „Изгубени” - за плюсовете и минусите на настоящата им продукция и за тяхното по-нататъшно развитие. Статията вероятно ще засегне важни моменти от сюжета им, затова нека читателите, които ги следят с интерес, да имат едно наум, ако не са стигнали до последните им епизоди - вероятността да развалят удоволствието си присъства.
Разочарование в “South Park”
Тринадесетият сезон на “South Park” вече стигна средата си и засега е сред най-посредствените в историята на предаването. Епизодите досега бяха предимно евтини подигравки (при това съвсем не дотам забавни) с американски звезди и филми, които са далеч от качествената продукция от предходни години. Като изключим наистина добрия „Margaritaville”, създателите Мат Стоун и Трей Паркър сякаш са загубили магията си.
Къде е наистина брилянтната сатира от епизоди като „About Last Night”, “Quest for Raitings”, “Imaginationland” и прочие, и прочие? Тринайсет години не са малко, за да се изтърка едно шоу, но “Саут Парк” все пак е анимация, което дава на създателите му практически неограничени възможности. Кени Уест и Братя Джонас просто не заслужават ефирното време на сериала. Бих казал, че шоуто става твърде първично и комерсиално от тематична гледна точка, ако такова определение изобщо можеше да се даде на “South Park” – така или иначе там вкусовата граница отдавна е прескочена. Надявам се обаче в оставащите няколко епизода да видим нещо, което си струва гледането – Стоун и Паркър могат много повече.
Намерени в “Изгубени”
Едно голямо браво за създателите на “Lost”, че върнаха живота и искрата в сериала. След невероятния първи сезон, вторият и третият се омотаха безумно много в чиклит и „изгубиха” зрителя, запазвайки популярността си най-вече заради набраната инерция и харизматичните персонажи. Четвъртият сезон балансира нещата, а течащият в момента пети е вече съвсем, ама съвсем друга бира. Най-сетне намерихме отговор на въпроси, които ни интересуваха от пет години – за острова, за черния дим, за белите мечки, за „Дарма” и прочие. Актьорският състав бе освежен не само чрез влезлите нови попълнения, но и чрез наистина даровитата работа от страна на сценаристите – връщането напред и назад във времето, обратите, промяната в характера на персонажите. Вкратце - сериалът е тръгнал мълниеносно към наградите на „Златен Глобус” и „Еми”. Ако сте позагубили нишката – сега е моментът да наваксате – със сигурност си заслужава.
Болестта на „Д-р Хаус”
Проблемът на сценаристите на „Д-р Хаус” е, че винаги скачат от една крайност в друга. В първите два сезона фокусът основно падаше на болестите, което беше интересно, но към края им научихме наизуст по-голямата част от основните диагнози и ни омръзна да гледаме биопсии и лумбални пункции. После решиха да сменят екипа, а отсявката беше повече от забавна. Топката мина за кратко в емоционалната линия, която пък твърде скоро стана досадна.
Пети сезон обаче действително е доста разочароващ – епизодите се вкараха в някакъв странен стереотип, който гледаме вече твърде много пъти – нов случай, личната драма на един от екипа, заигравка между Хаус и Уилсън. Връзката на Тринайсет и Форман беше добро попадение, но остана някак външна и не съвсем развита. Флиртът между Хаус и Къди обаче поне мен ме обърка още повече – имам чувството, че и самите сценаристи не могат да решат какво искат. Ще очовечават ли вечно саркастичния доктор, или няма? Дори самият Хю Лори изглежда раздвоен относно това как да представи ролята си. И от там нататък нищо по въпроса, освен видимо затъпяване на шефката на болницата – Къди в момента дразни повече от всякога, не знам дали се дължи на актрисата или на сценария, но бих си заложил парите на второто.
Самоубийството на Кътнър, макар принципно добро като идея, беше ужасно реализирано и „пришито” като голяма грозна кръпка в сериала. Кал Пен не ми е сред любимите актьори и не съжалявам особено за напускането му. Хубаво е, че не го изпратиха просто в друга болница или на хуманитарна мисия в Зимбабве, а се решиха на нещо по-брутално, но сценаристите трябваше да го замислят от по-ранен момент. Персонажът на Кътнър нямаше никаква логична или нелогична причина да се самоубие, а опитите на Хаус и компания да обяснят събитието и да замажат положението бяха абсурдни и дебилни – много изречения, които не казаха нищо и оставиха зрителя в пълна мъгла. Една или две серии предварително можеха да подготвят почвата за наистина запомнящ се епизод, вместо това получихме едно голямо нищо. В оставащите няколко серии се надявам сценаристите да концентрират идеите си и поне да си завържат гащите в края на сезона, оставяйки една, ако не друго, то поне завършена история. Защото в момента цари посредственост и много въпросителни.
„Свръхестествено” лутане
Вярно е, че на екипа на „Свръхестествено” в момента не е лесно – загубиха режисьора си Ким Манърс, починал от рак, имаха и други проблеми. Може би това е причината четвърти сезон да е толкова колеблив на моменти. След меко казано впечатляващия финал на трети, оставил Дийн в Ада, очакванията ми бяха наистина огромни. И в голяма степен им беше отговорено подобаващо – „I am an angel of The Lord” вероятно се класира в топ десет на най-бруталните сцени, пресъздавани някога в сериал. Миша Колинс (Кастиел) и Джули МакНивън разкрасиха и без това умело подбрания състав до немай къде. Основната линия за ангелите и демоните, която сериалът пресъздава, е наистина вълнуваща и много интересна. Въпросът е – защото сценаристите постоянно бягат от нея? На един безкрайно готин епизод се падат два или три които тънат в абсолютна посредственост и алогичност.
Тъкмо „страничните” епизоди наистина тормозят сериала. Последният деветнадесети отново разочарова и то много – след като най-сетне споменаха отново Уинчестър-баща, очакванията ми бяха за нещо наистина интересно. Новината за трети брат Уничестър също беше интригуваща, но защо акцентът в крайна сметка падна на обикновено прочистване на чудовища? Цялото напрежение в сериала, създадено от наближаващия край на света, от чупенето на оковите и вероятната поява на Луцифер, се губи в подобни епизоди и то жестоко.
Актьорската игра също е разколебана. Джаред Падалецки очевидно се затруднява от желанието на сценаристите да се превърне в лошо момче – движенията, говорът на Сам звучат и изглеждат наистина изкуствено, което отново личи особено много в епизодите извън основната сюжетна линия, където той трябва да изнесе кажи речи половината екранно време на гърба си. На съвсем другия полюс обаче е Дженсън Екълс. Чест му прави, че успя да пресъздаде толкова променен Дийн след излизането му от Ада. Във всеки епизод личи и все по-засилващата се неприязън към Сам, отчаянието и раздразнението му от текущото положение. Истината е, че в голяма степен тъкмо той балансира сериала качествено и ме кара да го очаквам с нетърпение.
Крайно време е обаче сценаристите да спрат с глупостите и да вкарат сюжета в една стройна, интересна и спираща дъха линия. Моментното статукво го позволява, но оставащите няколко епизода трябва да са подчинени само на конфликта между ангели и демони и да са колкото се може по-динамични и наситени, за да не отстъпва сериалът на случилото се в предходните три сезона.
Толкова за сега. Обещавам да си говорим отново по темата след като видим последните епизоди, с надеждата, че сценаристите ще се справят умело на финалната права. А за да не бъде напълно едностранчиво, чувствайте се поканени да споделите вашето мнение - какво ви харесва, какво не ви харесва, какво очаквате от любимите си предавания.
Тринадесетият сезон на “
Едно голямо браво за създателите на “
Проблемът на сценаристите на „
Вярно е, че на екипа на „
